автор: mitkoeapostolov

На осемнайсет напуснах България с идеята да емигрирам завинаги. Защо? Нямах вяра, че тук ще получа справедлива възможност за реализация. На двайсет и осем ме беше страх да напусна работа в банката, която не ме правеше щастлив. Защо? Нямах вяра, че ще намеря друга работа, с толкова добри възможности. На трийсет и три реших да променям света. Защо? Нямах вяра, че е достатъчно справедлив. На трийсет и шест получих бърнаут. Защо? Нямах вяра, че ще получа навреме всичко, за което съм мечтал, за да мога да му се насладя. И до ден днешен имам усещането, че не вярвам на себе си напълно.
Липсата на вяра в моя живот ме отведе по възможно най-криволичещите пътеки към щастието и към себе си. За всеки човек, вярата представлява различно нещо. За едни е Господ, с конкретно име, книга и сграда, за други е Природата, за трети нещо друго.
Вярата съществува без да има нужда от доказателства, аксиома на живота, без която не може. От друга страна, прекалената вяра, води до крайни разочарования, ако случайно реалността предостави достатъчно големи предизвикателства. Вярата е компасът, който насочва кораба в бурята и огънят, който изпепелява щастието.
Вярата показва пътеки там където разума не може да ги види. Например, Тур Хайердал се качва на сал, с който прекосява Тихия океан, вярвайки, че теченията в океана са всъщност невидими пътища, които свързват целия свят. Със сигурност смешна идея за разума, но оказва се съвсем реална и съществуваща.
Вярата помага да направиш крачка към пропастта, отвъд която често с намира щастието. Именно тя те задържа във въздуха, когато всичко показва, че трябва да пропаднеш в бездната.
Вярата, като всичко останало в живота, се усилва и отслабва, изменя се, губи се и се намира. Но без нея, щастието и нещастието, любовта и омразата са невъзможни.