автор: mariq-desislava

Лозниците на човешките ласки
умират от жажда,
с глухарчето по устните
ме посрещат не едно хилядолетие.
С прелъстени думи ме прегръщат
небесата им - разпятия.

Не мога да гледам човека,
нито да му се поклоня.
По-скоро бих го върнал
отново в пръстта.

Сам си избрах да съм бесовски княз,
макар че Всевишния ми отреди
да нося светлина.

Обичах Жената - предопределена вечност,
но ѝ отнех Рая,
за да опознае любовта,
да ражда пълнолуния,
да доказва, че животът е илюзия.
Вместо да получи криле
дяволските ми ореоли да възражда
и с проклятия да акостира в плътта ми.
Безсмъртието е неутолимо без Нея.

Дори аз, бивш архангел,
окован между видимия и невидим свят
ще проговоря арамейски,
за да я имам
и заради Нея ще пирувам
с останките от четирите конника,
защото аз съм петият, Сатанаил.