автор: sonnic

Ех, мама му стара! - иде ми да ревна със се глас. - Заради тая пуста корона на връх Великден няма да сме в храма, няма да се докоснем до Божия огън и да си донесем пламъче от него у дома за здраве и благополучие!

Ние – българите, не сме от най-ревностните Божи поклонници, не ходим редовно на църква, но все пак сме вярващи и почитаме, ако не всички, то поне повечето църковни празници.
Ама замислете се кой от празниците почитаме най-много и най-безкористно?! Щото ние сме си, грубо казано, сметкаджии и чревеугодници... Моля, не ми възразявайте! Да не би за следващия празник, който се задава след Великден – Гергьовден, да си мислите за Св. Георги, който убива ламята?! Неееее, отдалеч се облизвате за печено агънце и богата трапеза! А вече изредилите се от началото на годината Васильовден, Иванов и т.н. ...ден, Трифон зарезан, дали помните, дали знаете значението им според библейските книги?! Нима не са свързани най-вече с богати трапези и обилни питиета!?
Ноооо, Великден! Великден е нещо друго. Очакваме го с трепет! Очакваме го не като поредния неработен /неприсъствен/ ден... Една радостна, понякога необяснима суетня за посрещането му започва не дни, а седмици по-рано. Яйцата, боята, козунаците...,трапезата не са израз на прословутото ни чревеугодничество, а на някакъв вкоренен в подсъзнанието ни повик, стремеж, копнеж или желание /наречете го както искате/ да се докоснем до съкровеното, до Божественото и ... веднъж в годината да съберем многообразните, разнопосочните, разнополитически и т.н идеи и стремления към едно – среща, единение с Бога.
А каква стана тя!? Сега седим, умислени във всекидневните си /по пижами!/, слушаме църковни песнопения, които се леят от телевизора;трапезата е сложена, нашарените с толкова любов яйца ни се усмихват, но ние не се усмихваме. Някак тъжен е празникът ни... Може би защото не сме в храма, не стискаме в ръце свещичките с Божия огън, не се усмихваме на хората около нас с радостния, изтръгнал се от сърцата ни възглас:“Христос возкресе!“, не чуваме също толкова сърдечния отговор :“Воистину возкресе!“
И изведнъж /моля да ме извините за резкия обрат!/ от сладостните, макар и тъжни мисли, които изпълват душата ми, ме откъсва един гръмогласен вик, дошъл някъде отвън:“Христос возкресе!“. Простакът, който така крещеше, явно на всяка цена държеше да бъде чут, дори отвъд гори Тилилейски. Всички наскачахме и право на балкона. Съседите вече бяха там, но вместо обичайните топли, сърдечни поздрави се питахме:“Кой се е разкрещял така кретенски?“ . „Как кой? Ами наш Ганьо, нали си го знаете все гледа да е в крак с властниците! Чул нещо по телевизията и рекъл да се подмаже като направи същото. Надява се глупакът, че гласът му може да стигне чак до Банкя!“
Знаехме си го наш Ганьо що за птица е. През годините го мразехме, презирахме, лепвахме му по някои „етикетче“, според грандоманските му щения – ту „доносник“, ту „лепка“, „далавера“..., но най-трайното си остана „наш Ганьо“ по прилика с известния ни балкански „герой“. Но истински го намразихме заради доноса му за детската учителка от петия етаж. Замалко да остане женицата без работа, щото я беше издал, че пяла в църковния хор на Великден.
Междувременно някой му извика гневно:“Млъквай бе, кретен!“ и той подви опашка и побърза да се скатае вкъщи. Тих смях се понесе наоколо, а после...топъл, плътен глас огласи нощта:
“ Христос воскресе из мертвых,
Смертию смерть поправ
И сущим во гробях живот даровав!
Пееше старата детска учителка от петия етаж. И всички, първоначално тихичко, сетне по-мощно запригласяхме... От съседните блокове ни последваха...
Беше най-святата, най-светлата Великденска нощ!
Христос возкресе!
Воистину возкресе!

Дядо ви Велико
/софиянец, родом от Великово, дето го няма вече на картата/