автор: kokolinna

Глава XXXVIII

Мракът тихо погълна излетите емоции в нощта. А избълваните тайни останаха сподавени и недоизказани от мъка и безсилие. А може би от уплаха?... Мълчанието все още натежаваше много във въздуха по между им.
Неловко... Тегаво... Мъчно... Връзките във взаимоотношенията на тази на глед странна група от хора, се бяха преплели много силно и продължаваха да се оплитат. А някои... продължаваха и в съмнения да залитат... Даника и Орлин, Слави и Янина и... отлитащата топлина от тялото на Явор.
В последвалите минути, като че ли тъпанчетата на всички, се бяха спукали. Точно такава пискливо-режеща, пронизваща болка, като игла, преминаваше през главите на всички, като ги свързваше в общ кръг с остри завои. Минута незнание, секунда мълчание и последвала смърт в глухо стенание... И широко отворените питащи очи...
Слави бе забил поглед в брат си. Гледаше как Даника „сваля завесата на последната сцена от разигралата се пиеса“. И не знаеше дали му е мъчно, не знаеше дали го боли. А как му се искаше нещо да го жегне, или прогори. Орлин отиде от другата страна на тялото срещу нея. Понечи да го надигне и да го завърти, когато:
- Не го пипай!- с леден и равен тон каза Янина и бавно се изправи. Даника го дръпна за ръкава на ризата. Тя тръгна към него- една нейна крачка напред, две назад от Даника и Орлин. Стигна до него. Спусна глава надолу, за да го огледа. В момента приличаше на малко дете, което гледа нещо ново и абсолютно непознато- с любопитство и тънка уплаха. После силата започна да я напуска и заприлича на кукла на конци, ала кукловодът отгоре, бе я увесил от тавана. Янина направи цял кръг около него, като че ли някой я водеше без нейната воля и когато отново се спря пред лицето му, тя се строполи на земята, Слави извика.
- Недей!- спря го Дани- Остави я за малко сега!
Време ѝ трябваше, за да се завърне силата поне в ръцете ѝ. Воля ѝ трябваше, за да вдигне главата си отново нагоре. Успя... А тя рязко се изви назад и застана като... счупен врат... Хълцайки замига към луната. Не знаеше в момента дали е на земята. Сякаш се молеше безгласно, или търсеше прошка. Търсеше сълзите в очите си, ала когато го погледна отново, не успя да ги намери. Издигна бавно треперещата си ръка и я сложи на челото му. Сякаш ток премина в този момент по тялото ѝ.
- Той е бил в теб!- прошепна тя- През цялото време. Цялата му отрова се е изляла в теб! И част от безмерната му лудост. Той пожела да има син... Но никога не пожела да бъде баща! Зърнах те само за миг, а той успя да излезе от теб няколко пъти. И накрая... те взе при себе си. Наказа мен, наказа теб и спечели... единия. Защото не знаеше за другия... Аз не помнех... тогава, или може би не исках, но вече зная... Не за тебе е бил „Рая“. Жената, на която той бе платил, за да ме изроди, се оказа със съвест. Защото ти се появи, но тя видя и брат ти- и погледна към Слави, той застина- А той искаше един... И тази жена го знаеше... И когато излезе и ти, тя те взе и те скри... И от мене тогава. Изчака ме да дойда, що годе на себе си. Знаеше, че той ще ме изгони, а така се измъкваше и тя. Тя дойде до мене и натика „парцалите“ в ръцете ми. А ти Слави, беше там! Едно единствено кимване от нейна страна... И когато най-сетне се отърсих от страха, спомените от онази проклета нощ се върнаха. Но и вината връхлетя с тях... с пълна сила. Защото- тук Янина вече гледаше само Слави, тук Янина плачеше- дори когато те поех в ръцете си за първи път... онова малко парцалено вързопче и ръчичките ти силни, които все търсеха пътя навън от него... дори те не бяха достатъчни, за да ми вдъхнат куража да те задържа. И те оставих в...
- Да!- прекъсна я Слави и забърса лицето си с ръка- Т‘ва вече не е лъжа!- посегна инстинктивно към медальона си. Стисна го в юмрука си. Чу се леко пропукване. Разтвори пръстите си. Мидената черупка отново се бе разтворила. Куршумът падна на земята. Но металът му се отпечата в лъчите на „прабългарското слънце“. Сякаш се „изкова“ в него, като белег, който да му напомня, а слюдата се посипа на кристали по земята. Даника отиде при него.
- Каза ми, че тя ти го е дала, нали?
- „Огледало ще бъдат, за да видите врага из гърба си!“- това ни каза тя- на мене и на Андрей. Но никога не съм предполагал, че врагът ми... спря се за миг и сложи юмрук пред устата си, сякаш за да се възпре сам- Най-големият ми враг ще бъде собственият ми брат!
- „Ония, който нея гони лани, преди безброй лета, две семки има- едната е бяла, а другата черна. Намерите ли черната, ще намерите и Дявола, що скрепил съюз и нарушил е с него.“- бавно зареди Орлин- Това ми каза тя на мене, Слави!
- И цялото това не го забрави?- учуди се той.
- Когато имаш истински човек срещу себе си, Слави, някого или няколко, за който или които да се бориш, нищо за и около него или тях, не ще ти убегне и не ще се забрави!- Слави се изправи. Подаде му ръка и го изтегли срещу себе си. С другата го потупа по рамото.
- Казах ти нещо! Помниш, нали?- Орлин се усмихна, а Слави отиде при майка си. Клекна до нея. Пъстротата на искрено искрящото зелено направо я прониза.
- Аз не те познавам!- тя наведе глава- Дори не знам името ти!- тя изхлипа. Но той протегна ръка към лицето ѝ и повдигна брадичката, за да види очите ѝ, а те бяха... искрено същите- Не съм бил прав да те съдя и съжалявам за това! Ти си ме родила и довела на тоя свят... Името ми е Слави!- и протегна ръката си към нея- А ти си...?
- Янина!- прошепна задавена тя. Той стисна ръката ѝ.
- Приятно ми е да се запознаем... майко!- след това я изправи и я подпря на себе си. Още не беше способна сама да разчита на краката си... А луната грееше силно над всички и облаците сякаш направиха шпалир и се оттеглиха в страни.
След тази нощ, сънят едва ли щеше да застигне някои от участниците тъй лесно. Следите, които я бяха белязали, нямаше да изчезнат от сърцата и душите им още дълго време. А безсънието продължи цяла седмица...
Снегът беше потрупал всичко. Беше измил тъмнината в лошите намерения и сивотата в кривите настроения. Останаха само белите разстояния на непризнатите чувства...
Снежана си взе дълъг отпуск. Отдаде се изцяло на детето си. А и баща му не бе се интересувал от него скоро. И за първи път от много време насам, си позволи да си даде време... Имаше нужда- за себе си и за хората около себе си. И това определено я разхубави. Гълъбовите очи отново възвърнаха блясъка си. В началото тръпка и висок адреналин от изключително заплетения случай, с който тя се сблъска изненадващо в този малък град... в края животът ѝ започна да се пръска. И се зарече такава отдаденост към случай и най-вече хората в него, да не изпитва вече. Това определено ѝ бе навредило. А вината, че бе замесила и детето си, още я изяждаше от вътре.
Ирина приготвяше багажа с Пламен. Даника слезе долу при Снежана и седна при нея.
- Може ли да поговорим?- попита тя.
- Тук не съм полицай, Даника!- остави чинията в мивката и спря чешмата. Отиде до нея- И човекът с по-голямата смелост, очевидно си ти. Аз сгреших!... Няколко пъти!
- Недей! Не си го причинявай! Няма нужда!
- Напротив! Всяка минута с теб до сега съм се държала като чужда! А не бях права! Съмнения изпитвах към теб без основание, недоверието надделяваше в моменти когато очевидно грешах. Но инатът бе по-силен и аз му се уповавах. Но и точно заради него, щях да изгубя всичко... Ако не беше ти! Защото до онзи момент, аз не те оцених. Имах те за даденост- огромна грешка, която си позволих! И за това цялата ситуация подцених. И щях да платя с живота си... не един път... Ако не беше ти!
- Недей, не плачи!- сложи ръка на рамото ѝ Дани.
- Знаеш ли? Хубаво е! Защото сега знам, че отново съм човек- човек, който някога познавах и по-късно заключих в стая. И колко време съм я държала там дори не зная... само мога да гадая. Но ти я отключи! Ти върна сърцето ѝ! Върна и детето, и душата ѝ!- Снежана хвана и двете ѝ ръце и ги целуна- Благодаря ти, Даника! За всичко... Че оживя, че дойде при нас и се втурна да помагаш, без всякаква мисъл за себе си, а това ти коства много- Даника се прокашля.
- А ти? Ти мислеше ли за себе си? Не! Емоциите те понесоха по инерция не един път. С това спечели, но с него и загуби. Но нито веднъж не съм се обидила, не е имало за какво. Не е имало защо? Аз бях жертвата, аз бях оцелялата, но аз бях и... непознатата...
- Нима? На моменти се държах като... коза!
- Е, упорита си, признавам ти го!- каза шеговито Дани и двете се засмяха- Знаеш ли?- утихна белязаната и я погледна изпитателно и провокативно- Той те чака! Не го мъчи! Него го боли! Ако не го искаш, просто му го кажи! Но... Не го губи! Не веднъж той човекът в теб оцени и със сигурност никога не съжали, че жената която наистина го покори... си ти!... Снежана!
- Даа... Глупавата полицайка, която сама нанесе рана. Работата ми се е превърнала в характеропатия. Трябва да се отърся от това... Ами ти, Дани?- усмихна се въпросително Александрова- Защо му позволяваш да се съмнява?... Защо му позволяваш да се отдръпва?- и я погледна така, както учителка гледа питащо към ученик- Извинявай! Аз... Пак започнах... Аз... Не исках...
- Права си!... За всичко си права! Искаш ли да отидем при тях? Ти, аз и Тони. Мен ще хвърлиш пред управлението, а ти ще отидеш при... него. Тази вечер за последно сме при теб,.. приятелко. Защото утре се връщаме у дома!- и Дани я прегърна. Тя отвърна- топло, силно, истински.
Каквото казаха, това и направиха. Даника се качи с Тони отзад, а Снежана си седна като водач. Запали колата и тръгнаха. Ръцете ѝ започнаха да се потят върху кожата на волана. Сърцето ѝ учести ударите си... Но нямаше връщане назад.
- Дани, имаш ли нещо против, да те оставя на задния вход? Не желая много, много, колегите да ме виждат.
- Няма проблем, не се притеснявай! Там ще сляза!- и не след дълго, малкият се премести отпред при майка си.
- Тони, искаш ли да отидем в онзи хотел, където толкова ти хареса детския кът?
- Искам, искам!- зарадва се малкият и се захоцка на седалката.
- Аз ще се видя с Андрей, а ти ще си поиграеш, нали?
- Ама, мамо, и аз искам да го видя. Искам по-честичко да си играе с мене!- това я жегна.
- Добре, миличък! Ти си поиграй, аз ще те извикам, за да го видиш, става ли?- той кимна и се ухили.
Снежана спря пред хотела. Постоя безмълвна, хванала волана на угасен двигател, Тони си я погледа учуден. След това си пое дълбоко въздух и слезе. Заведе малкия в детския кът и отиде до рецепцията. Там отново попита за номера на стаята, не че не го знаеше, но сякаш поиска да си даде още време и тъй като вече я познаваха, нямаше проблем да ѝ го съобщят. Качи се на третия етаж и почука на вратата. Никой не отвори. Тя повтори. Заслуша се. Не се чуваше никой от вътре.
Голям късмет, няма що! Явно го няма!- сви леко пръстите на ръцете си и се върна по витите стълби обратно. Загледана в краката си, тя вдигна главата си едва на последното стъпало.
- Здрасти, Снежана!- каза той, тя залитна назад. Андрей я хвана през лакът- Еййй, полека, хлъзгави са!- усмихна се той. Дойде, за даааа... ме видиш?
- Мхм... Мхм!- хлъцна Снежана- Нека черпя те кафе!- избълва тя набързо.
- Какво каза? Не съм сигурен, че те разбрах... добронамерено я поизмъчи той.
- Искам да те видя, искам иии... да поговорим! Възможно ли ще е?
- Няма невъзможни неща, полицай! Виждаш ли огромното цвете, ей там, в саксията. Масата над която се извива, е нашата!- кимна той питащо, за да види одобрение и седнаха- Кажи сега, какво става с теб?
- Ами аз... исках... аз... трябваше...
- Снежана!- оплете пръстите на ръцете си Андрей и ги сложи на масата- Не си на изпит! Не си и на разпит! Нямаш да връщаш и дълг! Не дължиш...
- Нима?- спря го тя- Не мисля, че съм толкова добра! И определено имам вина!
- Говориш с приятел, не го забравяй!
- Ами, ако не искам!?- блъвна припряно тя.
- Какво не искаш?
- Да си ми приятел?- Андрей присви очи питащо и леко отчаяно. Пое си дълбоко въздух. Заболя го.
- Ехххх! Амиии... Не бих искал, но и това може да се уреди! Щом така ще си по-добре...
- Ела да живееш при мен!- каза тя в следващия момент. Той остана на място. И сякаш изведнъж ролите се смениха.
- Как... Какво?
- Мисля, че ме чу! И да, този път аз го казах! Ти ми го показа безброй пъти, още толкова аз те нараних! И никога не ти се извиних... Сега те моля...
- Уоу! Определено си директна! Аз не...
- Не си длъжен! Моля те, недей да се чувстваш...
- Шегуваш ли се?- изригна той- Снежана, знаеш ли от кога искам да видя от теб подобно нещо? Но да го чуя, не съм се и надявал... Снежана, разбери го, обичам те! Погледът ти ме грабна още в гората... там, в онази тъмната и страшната. Да, ти вървеше повече със Слави, ноо... Не съм и предполагал, че този поглед ще се забие в мене толкова дълбоко. Но той подпали сърцето ми, изпълни душата ми. Ти си тази, която не си позволи да свалиш преградата нито веднъж! И сигурно си права...
- И виж до къде я докарах... Даа...
- Да! Отговорът ми е- да! Ще дойда при теб, но само докато намеря място, за да си построим къща... Да бъде наш дом... хвана го инерцията.
- Ами Тони?
- Бори се за него, Снежана!- бързо се върна в реалността- Не си спечелила попечителство тогава, пребори се за него сега. Аз се изсилих преди малко, когато казах всичко това, защото детето ти винаги ще бъде на първо място. И само, ако и двамата сте добре, тогава ще бъда добре и аз. Ще чакам колкото е нужно. И само, ако той ме приеме, аз къща ще взема! Достатъчно ми е, че чух всичко това от твоята уста- Снежана се спусна импулсивно към него и го целуна. А когато се отдръпна, малкият стоеше по средата и щастливо се усмихваше. И двамата се почувстваха неудобно. Инстинктивно придърпаха столовете назад.
- Крайно време беше!- каза Тони.
- Ти как?... заекна майка му.
- Мамо, аз знам кога си щастлива! И... Мисля да отида да си поиграя още... вдигна игриво вежди той към Андрей и избяга... и двамата се засмяха.
- Е!- започна Снежана все още постъписана- Явно тук проблем... няма... Андрей се засмя и я помилва по лицето.
- Усети ли сърцето ти сега, какво е свобода?- тя целуна ръката му, която беше на бузата ѝ.
- И аз те обичам!...

Дани се качи на тротоара и тръгна към вратата. На отсрещната страна ги видя. Усмихна се топло, очите ѝ се напълниха. Все още стоеше една крачка по-далече от нея, но я слушаше и потръпваше повечето пъти от казаното. Той вдигна погледа си за момент и също я видя. Усмихна се и по устните му се разчете „Благодаря!“ А Дани си помисли полугласно „Един ден, ти ще прегърнеш истински майка си... Един ден... И той не е далеч!...“ И влезе вътре.
Почука на вратата. Той отговори утвърдително.
- Здравей, Дани!
- Здравей, удобно ли е?
- Разбира се... Кафенцето да е с мляко, нали?- тя кимна- Кажи сега, какво става? Има ли нещо?- и подаде чашата.
- Слава Богу, този път не!- усмихна се Дани- Идвам да те помоля за нещо.
- Само кажи!
- Ела с мен в Буйново!- той повдигна вежди въпросително- Искам да върна майка си и брат си там. После всеки сам за себе си ще реши, дали да иска остане. Все пак Пламен никога не го е виждал.
- А ти? Ти какво искаш, Дани?
- Аз искам просто да бъдеш с мен! Нищо друго. Има едно специално място, на което искам да те заведа!- погледна го провокативно- Там... на върха!- той се доближи до нея, повече от обичайното, тя леко се изчерви.
- В колко часа?- прошепна той.
- След едно кафе сутринта... Целуна го по бузата и избяга. Той не я изтърва от поглед, чак докато се скрие зад завоя на улицата...
Утрото на последния ден от годината, бе слънчево. Което не означаваше, че не е студено. Всички бяха от ранобудните и още преди осем, бяха на масата да закусват, дори Тони. А топлината, която струеше от тях, бе по-силна от лъчите му. Всеки таеше полу-скрита усмивка на лицето си, всеки имаше повод да се радва за нещо...
Час и половина по-късно, две коли спряха отпред. Снежана и Тони излязоха да ги изпратят. Дани се изненада, когато той пое багажа от ръцете на майка ѝ.
- Татенце, какво правиш тук?- попита тя.
- Връщам поне една шепичка благодарност!- усмихна се той.
- Как са принцесите?
- Амая и Даная?.. Най- прекрасните на света!- каза с най-голямата гордост таткото- Добре, са Дани! И Лидия е добре! Благодарение на...
- На каквото и на когото трябва!- прекъсна го тя- Радвам се да го чуя!- той я разбра, но сърцето му не се удържа и Данаил я прегърна.
- Ти си знаеш!- прошепна ѝ той- Но аз друг ангел не познавам!
- Мъжки?- обърна се Орлин към Пламен- Шофьор ли си?
- Да!- и му подхвърли ключовете- Ето за това Данаил дойде с мене! Ти ще караш неговата кола!- Пламен се ококори- А пък ако не можеше, той щеше да ви закара с майка ти.
- Ама аз не знам пътя!- каза все още изненадания Пламен.
- Сестра ти го знае! Аз ще карам с нея отпред, вие ще ни следвате! Ето ти и една радиостанция... колега!- и му намигна- Ирина, съгласна ли си?
- Чудесно предложение!- усмихна се тя и погледна дъщеря си. Тя изви поглед към брат си- Е, ами да си кажем „Довиждане“- отиде до Снежана- Благодаря ти за всичко!- и я прегърна- Не сме далече един от друг! Ще си ходим на гости.
- Така е!- отвърна тя и погледна Дани- няма да се отървете така лесно!- после отиде и при нея и я гушна- Беше права, Дани! Отново беше права... За всичко!- и малкият се включи в прегръдката... Тръгнаха...
Даника изглеждаше леко притеснена. Дори нервна. Това не убягна от погледа му. Разбра, че нещо я тревожи и тормози силно. Раздели пръстите ѝ с ръката си- бяха почервенели от стискане. Изчака известно време, поне да загубят Смолян и я попита:
- Какво има, Дани?
- Ако не си го призная, няма да мирясам! Няма и да спре да ме човърка!
- За какво говориш?
- Наясно си, че аз го убих, нали?- зарови пръсти в косата си и похлупи глава.
- Знам, Дани!
- Аз наказах Стоил. И пристъпих границата...
- На кое?- и сините му очи се забиха в нея- На човешкото? Или на законното?- продължи топло и убедително той.
- На омразата... Защото ѝ позволих да ме изпълни...
- А нима това, което той ти причини е малко?- каза с яд Орлин- Нямаше ли да е жалко, да му се размине?
- Но аз ли трябваше да изпълня присъдата?
- Да!- каза твърдо той- Защото само теб не те беше страх, да направиш това, което всички искаха, но не смееха да кажат на глас...
Тя се облегна на рамото му и се загледа през прозореца. Помълчаха си още малко. Клоните на оголените дървета я подминаваха, боровете се увеличаваха, къщата наближаваше... когато там на скалата, тя я видя. Изви врата си към задното стъкло, за да я проследи с поглед.
- Орлине! Трябва да я видя! Ще ги заведем до къщата и ще ги оставим там... поне за малко. Но искам ти да дойдеш с мен! Защото този път- и му го посочи с пръст- беше дървена пътечка, като мостче през скалата- Води до мястото, което искам да ти покажа!
- Каквото пожелаеш, Дани! Тук съм!
Спряха колите в двора. Дани ги въведе в обстановката. Орлин не посмя да влезе. Но Даника го хвана за ръка и му прошепна „Ела!“. Усети странната енергия на това място, но въпреки това остана спокоен. Имаше пространство около себе си. Поглеждаше Даника и сега разбираше защо въздухът на свободата, за нея е именно в планината. След около час, двама излязоха. Той отиде към колата.
- Не!- тихо каза Дани- Не ни трябва колата! От тук нататък гледай само планината! А за нея ти трябват само краката. Те ще те отведат навсякъде!- този път той преплете пръсти в нейните.
- Ти водиш!
- Сигурни ли са ти обувките?
- Да!
- Сега ще видиш защо ме наричат повелителката на „Дяволската пещера“!- и го повлече със себе си. Поведе го по стръмната пътека. Погледът ѝ се изпълваше със сила, нозете ѝ с вятър, неговият- с очарование и все по-силно желание. Беше окончателно погълнат от нея. Тя бе щастлива, че е с него. Страхът го нямаше.
Изкачиха се на върха на скалата. Не беше връх от планината, но усещането, бе не по-малко магично. В кръг да се огледаш, пълниш очите си с красота. И от високо дори да те е страх, ще забравиш когато отидеш там. А тя я чакаше там, седнала на ръба на скалата. Даника се обърна към Орлин и застана плътно до него. Само слънцето се прокрадваше между устните им- и парата, която стопляше въздуха между лицата им. Тя изви глава към нея.
- Почакай само още малко! Трябва да поговоря с нея!- и се затича натам. Орлин като че ли застина на място...
- Ти дойде, дѐте!- прошепна възрастана жена, без да премести поглед от взора си напред.
- А ти ми обеща!... И ми го завеща при последната ни среща, помниш ли?
- А ти... готова ли си?
- За какво?
- Да научиш що е то... хоро!
- Какво?- повтори отново Дани, защото не беше сигурна, че я е чула.
- Хвани ме, дѐте! Хвани ме за ръцете! Аз ще те пренеса през вековете! Сетне най-отърви ме и направи за мене едно последно добро- Даника се почувства странно, сякаш някой застана до нея... И не един, а много. Възрастната жена се изправи. И невидимите ръце ги понесоха нагоре- Я че ти покажем сега, що е то „слънчево хоро“!- хвана я за ръката и скочиха от ръба на скалата в пропастта. Ала страшна не беше тя Но слънцето я заслепи и не ѝ позволи да види земята... Беше сякаш магия, ама не черна или бяла, не от тия.. А стихия древна, спяща в недрата на земята- там където стаени и забравени „спят“ чудесата. Приземиха се плавно, сякаш стъпиха върху мъх. И едва сега Даника си пое дъх.
- Бабо, къде сме?
- Там където всичко за мене ще свърши...
- Как така?- попита уплашено тя.
- Спокойно, дѐте! Седни срещу мене и дай си ръцете!- Даника ги протегна, Нада прокара пръст по тях- Дълъг път си ти измина, дѐте- трънлив, бодлив и кървав, ала и в кръвта пониква цвете, щом от тъмнината го отърваш. Непрогледен е животът мой и аз си го не спомням, ти ще си моят прибой и кога вълните с тебе ме блъскат, я че си припомням... Баба Нада наведе глава и зареди паметно далечни слова. Въздухът натежа. Стана като лепкава преграда, спусна се като завеса. Изведнъж бабата ѝ грабна ръцете и се облещи срещу нея- пак с ония очи, дето само бялата пелена ги покри, Даника се стресна- Върни ми живота, дѐте! Върни го, що беше откраднат, върни ми го преди сенките да ме нападнат...
Даника усети хлад. Усети, че нещо я дърпа назад. Можеше да докосне въздуха около себе си. Беше като захарен памук- сив, мъглив и лепкав. Между ръцете им се появи кръгъл камък, а от средата му лумна пламък. Баба Нада я хвана още по-силно.
- Някога древните живееха тук. И дѐте?! По-мъдри бяха от назе сега. Пролет и есен, те викаха слънцето, за да застане в равновесие с деня и нощта. Нареждаха се мъжете- в кръг, около огън. Въртяха се наляво, обратно на времето. Тъй из между думите им излизаха сказания- лоши или добри, бели или черни, нямаше значение... докато кръгът е цял. Защото силата на слънчевото хоро, което градяха, бе несъизмерима с всяко черно нещастие... Ала народите се разделиха... После се и сбиха... И за какво?.. Върни се в това хоро!
Даника започна да я губи от поглед. Само я усещаше. Огънят се издигна пред нея и прошепна името ѝ. Тя влезе вътре. Излезе в гората. Там видя и децата- момиче и момче, първото малко по-голямо от второто. Играеха си с високите треви. Смееха се и се радваха на деня. Когато нещо докосна краката ѝ. Беше студено, хлъзгаво и дълго. Даника погледна надолу- беше змия и мина през стъпалата ѝ. Изкрещя. Животното не реагира. Подмина я. Дори не я усети. Догони стъпките на момченцето. Даника вече знаеше какво ще стане. И му извика, извика и на двамата... и едва сега разбра, че гласът ѝ остава глух за тях... тя просто беше зрител... Зрител на един спомен... Момчето замахна с тояжката в тревата, змията се издигна зад гърба му и впи устата си в петата. То извика, сестра му се обърна и заплака. Нея змията не докосна. Тя го сложи в коленете си, той посиня. Даника се доближи до тях. Опита да ги докосне, но не се получи. Момичето извърна глава нагоре и заби погледа си в нея. Дали наистина я виждаше? Но тези очи... Познаваха я... Познаваше ги... Духна силен вятър- вихрен и несломим. Тояжката на момчето се издигна във въздуха. Но той я хвана и я заби в земята... Право в главата на змията. Ала момченцето си пое дъх за последно. Сестра му го прегърна. И го целуна. Странният мъж протегна ръка към нея. Тя я хвана и се изправи. Застана срещу него. Подаде ѝ една фигурка и я стисна в ръцете ѝ. Даника я разпозна. После сложи длани на челото ѝ и зареди слова...
- „Сляпа ще си да обичаш! Ала много съдби ще предричаш! Само за добро ще наричаш! И мъдри, изпълнени с тайни слова, ще изричаш! Истина права, нивга не казвай! Тя сама на невярващия ще се покаже! Днес загуби половин сърце! Загуби брат си, а още е дете! Падна покосен на твоите колене... Ще дойде ден и ще се появи Белязаната! Очите ти ще видят луната порязана. Тя ще изкърви, но ти ще я спасиш, със словата що редиш! И кога дойде ден, тя тебе да сънува, знай че е близо и тоя, в който ще те излекува! Аз ще взема брат ти, който за последно ти днес зърна, Нада... И когато си готова, аз ще ти го...“ И тук думите заглъхнаха... Гората изчезна. Дани отново стоеше срещу нея... Гледаше я и не вярваше, а жената се надяваше тя да...
- Вече знам коя си... Знам каква си... Не бях права за теб онзи ден... и в съвестта си реагирах с младостта си! Вече знам името ти, Нада̀рена!- лицето на възрастната жена сякаш се подмлади, гърбът ѝ превит се изправи. Разплака се.
- Ти, дѐте си моето чудо! Ти, която си с толкова чисто сърце и толкова лудо! Толкова мрак изляха в него, а ти отново го проби със собствените си лъчи! Последна нощ наричам, в ден последен на годината изричам:

33 пъти прокърви,
33 пъти той те уби!
33 пъти той тялото ти оскърби
и в дупка черна те хвърлѝ!
33 пъти надскочи страха си,
33 пъти плати „греха“ си,
33 пъти показа на Света,
че тъмнина се побеждава с Доброта!

Светлина изпълни мястото, на което бяха. Ветровете прогониха мъглата. И сега снегът студен заблестя под краката.

33 пъти наказа плътта си,
33 пъти върна паметта си,
33 пъти изпита съвестта си-
33 пъти доказа същността си!
33 белега разрязаха дълбоко твоята душа,
33 рани белязаха крехкото тяло на една жена!
33 живота ще бъдат спасени със страдание,
3 мъжки сърца бяха в битка на неравно състезание!...

И само веднъж две черни въгленови очи
се разбиха в две океанско сини вълни...
и оставиха сърцето си да потъне там,
защото никой човек не е наказан до живот да бъде сам!...

Даника се почувства безтегловна. Сякаш някой я освободи от тежестите, които я държаха. Срещу нея не седеше вече баба Нада... Срещу нея изправена стоеше порасналата Нада̀рена. Времето се бе върнало назад за нея. Тя сложи ръце на корема и гърдите ѝ:
- Двата белега, които стояха тук, носеха моето име и това на брат ми! Остана само един... И ти знаеш на кой принадлежи! 33 пъти обезкървена, 33 пъти с любов озарена! Вече всичко си спомням и нищо не мога! Това е голяма радост за мен и липса на всякаква тревога!... Върнах си свободата... Ти ми я върна, Даника!- и я целуна по челото.
- Аз ти благодаря, Надарена!... За всичко, което стори, за всичко, което беше... За всичко, което си! Бъди!...
- Върви при него, той те чака! Застинал е там, до ръба на скалата. Време мина... Изпратете залеза заедно!- Нада̀рена изчезна.
Миг по-късно, Даника стоеше там на скалата, а той срещу нея. Сякаш топлият въздух, който последно си размениха, не бе успял да избяга и да се скрие в студа. Тя се отпусна в ръцете му и се заслуша в сърцето му.
- Къде искаше да ме заведеш?- прошепна той.
- Точно тук... и точно сега!- той я прегърна през кръста.
- Ами дървената пътечка?
- Тя е друга отсечка! Отива на друго място...
- А твоето? Къде, Дани, е твоето?
- До теб! Срещу погледа на орлите в очите ти, до туптящото сърце в гърдите ти, до мъжът, който ме спаси от раните и тъгите ми!
- Аз теб, или ти мен?- тя се усмихна и се стаи в него. Той прокара пръсти по белега на лицето ѝ. Повдигна брадичката ѝ. После го целуна- Никога не ме е било страх от този белег... Не от него, а от този тук- и сложи ръка на сърцето ѝ- От него се страхувах!
- Недей! Защото точно ти го излекува!- и долепи плътно устните си до неговите. Залезът притихна с тяхната целувка!...

И последният белег изчезна с него...

Спомен

Изминаха девет години... Андрей наистина построи къща, в сърцето на планината. Там живееше със Снежана, Тони и синът им- Станислав. Да, тя се пребори за детето си и сега всички бяха заедно. Двете хубавици на Данаил и Лидия, растяха здрави, диви и щастливи. Пламен замина да учи медицина в София и после остана да живее там. Ирина се радваше на къщичката в малкото китно селце Буйново.
Дълго време му беше нужно на Слави... за всичко. Но прие майка си. Дълги години се чувстваше сам. Сега имаше на кого да се довери, на кого да сподели, кой да го прегърне, когато го боли... Нея никога не забрави... Но приятелството му с Орлин, създало се при екстремни обстоятелства, го сближи с братовчедка му. Никол го хареса в самото начало. Трудно му беше да отвори сърцето си и да сподели душата си с друг. Но тя го накара да го направи... По-късно Слави стана баща на дъщеря. Името ѝ беше Дарина.
Дааа, изминаха девет години. Даника беше на 33. Имаше син и две дъщери. И в този слънчев пролетен ден, се разхождаше с тях и Орлин по плажа. Морето остана мястото, което я привличаше толкова силно...
Децата си играеха, пръскаха се с пясък и вода, бягаха подир една топка, майка им и татко им подир тях... Но топката избяга на пътя. Един младеж я хвана и отиде при тях.
- Ей, мъник?- клекна той до децата. Дани реагира на гласа- Ти ли хвърли топката толкова силно?
- Дааа...
- Браво! Юнак!
- Мите?- каза Дани, момчето се изправи- Това ти ли си?
- Дани? Сериозно?- той се хвърли върху нея и я прегърна.
- Виж се какъв голям и хубав си станал!
- А ти си все същата... Още ли работиш там?
- Естествено! Не мога да оставя това място! Но живеем- и погледна Орлин- в Смолян.
- Но и във Варна често идвате!
- Винаги когато можем!
- Вижте, майка ми и баща ми са в кафето отсреща!- Асиана и Боян им махаха- Елате при нас! Аз ще се позабавлявам с мъниците!- Дани погледна Орлин и тръгнаха нататък. След малко тя се спря, момчето също.
- Мите? Сбъдна ли мечтата си?
- Почти колкото теб! В един прекрасен и вълнуващ сън!...

Морето галеше краката ѝ. Тя гледаше към хоризонта и изпращаше залеза. Вятърът беснееш в косите ѝ, когато ѝ прошепна едно име. Тя се усмихна. Затвори очи. „Аз ще взема брат ти, който за последно ти днес зърна, Нада... И когато си готова, аз ще ти го...“ Отвори ги.
- Върна!... Довърши Дани- Момчил вече е при теб... Нада̀рена!...

КРАЙ
05.02.2020г.