автор: Elling

Няма ме.
Не се откривам даже в жаждата
на пълния с фалшиви обещания
и молещ за прегръдка дъжд навън.
Няма те.
Като в несвяст броя си капките
от стари погрознели спомени
и стена с изпочупени сълзи.
Нима си само няма сянка
във този свят така неосветен,
смаляващ се като студен ноември
със всеки свой катаплексичен ден?
Нима си остроръба глътка
от хапещ като съвест вятър,
ехидно шепнещ, че ме няма,
че аз съм просто въздух, дух
и дъх на гарван, смачкан залез,
лъх от смях на мъртви непознати?
Стена от змийски мисли се надига
и цялата реалност се разпрашва,
а аз се свивам, свивам и се губя
сред растера на непотребна снимка.
Сбогувам се и тръгвам наобратно
към някъде, където е прозрачно,
където тишината ще ми стига,
а ти ще си мираж на чуждо лято.

А толкова не искам да ни няма...