автор: edelweiss_95

Камината отдавна беше запалена. Отваряйки очи, жената забеляза, че той не е в стаята. Отиде до прозореца и го видя пред стълбището, наведен върху купчина нацепени дърва. Мъжът беше станал рано и бе приготвил чай и закуска. Докато чакаше жената да се събуди, той реши да си потърси занимание.
Нощта беше дала повод за размисъл върху живота им досега. В съзнанията им се бяха отключили врати, които те отдавна мислеха, че са залостили здраво. Уви, грешаха. Бяха лудо влюбени един в друг и макар след двадесет години от тяхната първа среща, пламъкът все още се таеше в пулсиращите им сърца, и трудно можеше да се изгуби.
Мъжът дочу шум. Остави брадвата върху дръвника и се качи до стаята. Жената тъкмо отпиваше от чая.
- Ъхъм, ъхъм… - изкашля се той. – Станала си. – рече ѝ.
- Благодаря за приятната изненада. – с усмивка отвърна тя.
- И сега какво? – попита мъжът, като опря глава върху рамото ѝ. Няколко секунди не обелиха нито дума, взирайки се през прозореца в иглолистните дървета, простиращи се далече пред тях.
- Нека не си разваляме утрото. – промълви тя и бързо смени темата. - Знаеш ли, винаги съм искала да бъда на подобно място. Виж колко е спокойно тук.
- Да, хубаво е… - въздъхна той.
- Хей! Да останем и тази вечер, а?
- Всъщност… – прехапа устни мъжът. – Няма значение. - мислеше си. – Е, добре. – прегръщайки я, той се съгласи.
През целия ден двамата души се забавляваха пред старата хижа. Целеха се с последните топки сняг, които можеха да си направят. Чувстваха се като двама тийнейджъри, които бяха избягали от училище и нямаше за какво да се тревожат.
Денят преваляше. Мъжът се бе заел с приготвянето на вечерята, а жената разгръщаше страници на оръфана книга, която беше намерила в мазето по-рано. Историята в нея ѝ бе станала интересна и тя се зачете. Нейният любим също беше открил нещо ценно из паяжините долу - бутилка червено вино, което най-вероятно престояваше от няколко години, сякаш оставено за тях.
- Софѝя, хайде! Заповядай на скромната ни трапеза!
- Секунда. Само да си отбележа страницата до която стигнах.
Тази вечер над Рила имаше луна. От хижата, където двамата влюбени вечеряха, се откриваше панорама под звездното небе на планината. Мъжът се беше постарал. В хладилната чанта носеше пържоли, които запече на барбекюто, а за гарнитура свари няколко картофа, които направи на пюре. Десерт им липсваше, но виното допълваше тяхното меню.
- Любо, вечерята е много вкусна. Искам да ти благодаря за споделения ден. Знаеш ли, много от отдавна не съм се чувствала по този начин, като че ли никога…
- Но защо? – попита мъжът.
- След катастрофата в онази нощ, когато изгубих Виктор, не знаех какво да правя. Упование намерих единствено в децата. Трябваше да продължа напред заради тях. Но ето, че сега всичко е различно. Те отдавна пораснаха, имат свои семейства, и ти сега стоиш пред мен… Не мислиш ли, че и двамата имаме право на щастие?
- Софѝ, днес затова исках да поговорим…
- Хайде, казвай! – прекъсна го тя.
- Какво ли щеше да е, ако преди двадесет години, когато поисках твоята ръка от баща ти, той не ме беше изгонил? Защо предпочете брат ми, Софѝ? Защо избра Виктор пред мен?
Софѝя отпи глътка от виното и заплака. След секунда пое дълбоко дъх.
- Винаги съм си мислела, че един ден ще ми зададеш този въпрос. Преди да срещна теб, аз отдавна бях срещнала брат ти. Самият той ми беше споменавал за теб неведнъж.
- Така ли? – изненадано я изгледа мъжът.
- Разбира се. С него бяхме колеги в университета. Постоянно се движехме заедно. Бяхме си станали като брат и сестра. Беше ми разказвал за вашите родители, които са починали твърде рано, още като сте били деца. Виктор много ме обичаше, както и аз него. Когато обаче се разболя, и лекарите му казаха, че сам няма да може да се грижи за себе си, му предложих своята подкрепа. Той обаче не искаше помощ. Знаеше, че не му остава дълго време. Но понеже го обичах много силно, като мой ро́ден брат, аз сама поисках да остана при него. Бях обяснила за неговото заболяване на родители ми, които щом научиха, се натъжиха, но приеха моето решение, давайки си ясна представа, че ще бъдат лишени от внуци.
- Какво искаш да кажеш? Не разбирам. – подскочи мъжът.
- Предполагам, след като вече знаеш, че с Виктор се обичахме като брат и сестра, си наясно, че ние с него никога не сме имали интимни отношения помежду си, и следователно, че той не е баща на близнаците.
- Задръж малко, моля те. – объркано изрече мъжът и си наля още вино. – Значи първо - затова баща ти и майка ти са приели твоето желание с прискърбие и второ… сега разбрах… второ, казваш, че бащата на близнаците не е брат ми.
- Да, Любо, точно така.
- Но в такъв случай, кой е баща им?
- Хм. – Софѝ леко се усмихна. - Ти си техният баща, Любо. Не се ли досети?
- Чакай, чакай, нека не си правим шеги точно сега.
- А, защо да те лъжа след толкова години, какво мога да спечеля от това. Животът ми наполовина е извървян. – разплакано отвърна Софѝ.
Думите ѝ се блъскаха в стените на неговото съзнание. Като удар върху чинел, те звънтяха в ушите му и той бързо отрезвя.
- Хей, Софѝ. Погледни ме. Не плачи, моля те! Аз…Съжалявам!
Софѝя открехна прозореца и постоя няколко секунди подпряна върху него. Любо също стана от масата и запали цигара. След нея изпуши още една и накрая се върна отново на темата.
- Как се случи това със забременяването? – недоумяваше Любо. Софѝ също запали цигара.
- Помниш ли онзи следобед, когато бях дошла до вашия дом с Виктор?
- Помня, разбира се, как да не помня?! – бързо отговори той.
- Всъщност това бе първата ни среща с теб. Още не бях решила да остана при Виктор, защото тогава не знаех за болестта му. Вечерта в дискотеката, предполагам, ще си спомниш какво се случи и какво последва.
- Дискотеката…Ама разбира се – „Блу Меджик“, спомних си, с теб пихме вино и тогава…
- Е, на сутринта аз бях научила за болестта на брат ти. Влюбих се мигновено в теб и те обикнах, но брат ти обичах повече. По-късно, когато ти ми се обади и каза, че ще дойдеш у дома, помолих баща ми да те отпрати. Това бе най-лошият ден в живота ми. Плаках цяла нощ, осъзнавайки случващото се. След няколко месеца се появиха близнаците, но ти отдавна си беше тръгнал, без дори да съобщиш на Виктор къде смяташ да отидеш. Не се появи и на погребението му. Понякога се радвам, че умирайки в катастрофата, той се избави от болките, които бяха непоносими за него в последните му дни. Мисля, че той умишлено през онази нощ заби колата в онова дърво, опитвайки се да избави и мен, и себе си…
Очите на Любо се бяха напълнили със сълзи. За последно беше плакал, когато разбра, че брат му е заживял с момичето, в което той е влюбен. Това бе и причината той да не отиде на погребението на своя брат. Мъжът изпитваше за първи път бащинска радост, научавайки, че е баща на двама сина, но същевременно изпитваше и болка, тъгувайки по своя отдавна изгубен брат.
На сутринта Софѝя и Любо поеха обратно към столицата. По пътя Софѝя заговори.
- Ами ти, Любо, какво прави през тези години?
- Опитах се да те забравя…
- И какво, успя ли?
- Не! Имах няколко, но неуспешни връзки.
- А, защо ми се обади чак сега?
- Защото Софѝя… съм страхливец. И аз се влюбих в теб при първата ни среща. В деня, когато дойде у нас, зае място в сърцето ми. Тогава сякаш пролетта нахлу заедно с теб и всичко се оживи. След срещата с баща ти обаче, просто си казах, че няма смисъл да се боря за теб и си тръгнах... Вече съжалявам, но няма как да върнем времето назад.
- Ех, Любо...
Сълзи се спуснаха по страните на Софѝя и тя опря глава върху рамото на своя любим. Оставаше им по-малко от километър. Наближиха дома ѝ. Натъжена, тя го целуна и слезе от автомобила. Тогава в съзнанието си Любо чу глас, който му подсказа да бъде по-уверен и да не я изпуска. В този миг мъжът се почувства силен. Излезе бързо от колата и се затича към Софѝя. Обръщайки глава назад, тя се изненада да го види хукнал след нея. Спря се. Той вече бе коленичил в нозете ѝ. Бръкна в якето си, извади пръстена, който мислеше да ѝ даде по-рано в хижата, и ѝ каза: „Нека остареем заедно“.