автор: tearfly

Държах Ерика в ръцете си, но не тя беше голямата ми любов. Ерика е пишещата ми машина – вярна, но формално студена и достолепна във възрастта.
Тя - Огънят на сърцето ми - миеше чинии и дори в това ѝ занимание намирах нещо поетично, което не можеше да излезе толкова красиво от поезията, която пишех на белите листи. Щраках по клавишите, а ръцете ѝ танцуваха, насапунисани под водата. Танцуваше и сърцето ми. И най-добрият статистик не би изчислил, че чувствата ми ще се задържат толкова дълго. Докато не я види. Бялото на косата ми, попило дългите години отдаденост и любов, се разпиляваше в уютно подредени кичури, пръстите ѝ ги галеха, още. Както в онзи първи път, когато опознах всичко в нея. Времето я беше пощадило, косите ѝ искряха и се конкурираха с погледа ѝ, фините бръчици около очите затискаха щастието, а то продължаваше да диша между тях, осъзнало големината си, даваше ми увереност и сила, че ще продължи. Вечно.
Устоели на всички катаклизми и пандемии на човешкото безразличие, люлеехме спомените си и се надявахме за бъдещето, да ни съхрани, хванати за ръце.
Не, това не е роман, изискващ награда. Не е филм борещ се за Оскар.
Това е самият живот, вдъхновил сърцето и пръстите ми – да пиша за нея, докато всичко продължи отново!