автор: Mariell_Desing

От теб насам вали
в подножието на душата ми -
нелеп,
разкъсан,
излишен дъжд,
носи ме в ръцете си обветрени,
проскърцва в черновата на нощите.
И се смалявам до капка небе.
И се смирявам до тебе,
защото какво е любовта,
освен ти самия –
замръкнало слънце,
което във дланта ми тупти.


Но аз изгубих капките си.
Реката ми се спотаи
и спря из неизживените камъши
на раздели и подялби на късчета сърца.
Едни тегоби и терзания имам за продан,
но никой не откликва
на среднощните ми призиви.
И дали ако погледна
с последните си сълзи към теб,
луната на чуждото щастие
няма внезапно да ме ослепи
с пречупената отразеност
на непознати шепоти и щения?
Винаги оставяй два пръста до ръба -
сърцето трябва да има нужда
от свободата никога да не поглежда назад...