Една прашинка тъжна и самотна
от шепите на времето проплака.
Но аз дочух сподавения вопъл
и вече знаех, тя че мен е чакала.
Приличаше на зъзнеща светулка,
решена да пребори тъмнината.
Крилцата безпощадно беше брулила
вихрушката, разплакала душата и.
Тогава с обич, като с електричество,
призаредих аз светлината в нея.
Подвластен и е негово величество
Човекът. И без обич не живее.