автор: VladKo

През 80-те години бях асистент по математика в един софийски ВУЗ. Завеждащ катедра беше доцент П., а жена му работеше в катедрата като главен асистент.
Веднъж на катедрен съвет завеждащият обясняваше как да се постъпва с преписвачите (да не им вземаме само пищовите, но и да съобщаваме за станалото в ректората, та да си получат те и дисциплинарно наказание).
А жена му след всяко негово изречение – по една добавка от нея. Да не останеше и сянка от съмнение, че ако той е царят, то тя пък е царицата и следователно тя решава на коя страна да се завърти коронованата глава.
Веднъж така, втори път така, а на третия той не издържа и раздразнен й каза да престане. Последните му думи бяха: «Никой не Ви е дал думата.» Точно така, на «Ви». След катедрения съвет, отивайки на занятия, хвърлих едно око през отворената врата на кабинета й. Седнала пред бюрото си, тя фиксираше с очи стената сякаш с твърдото намерение да направи в нея дупка с погледа си. Гневът, бушуващ в гърдите й, беше съизмерим по мощност с акумулативен сняряд, способен да пробие танкова броня.
Без да се спирам, продължих към залата, където трябваше да ощастливя студентите си с първото контролно за семестъра. Един от тях постоянно надничаше над рамото на студентката пред него. Правех му забележки, но обърнех ли гръб, дългата му шия пак се издигаше като перископ на подводница, събиращ обилна визуална информация.
Къде ти аз, наивникът, да допусна, че той по този начин всичко ще може да препише! Тъй след двете контролни за семестъра, за които той получи отлични оценки, бях поставен пред свършения факт, че трябваше да го освободя от писмен изпит. Такива бяха правилата. И така той се яви направо на устен.
А на устния изпит нашият герой, също както във вица, приличаше на кучето, което гледа умно и аха да каже нещо. Както биха казали руснаците, мълча като партизанин на разпит. Учудена, колежката, която четеше лекциите, първо провери, че оценките на контролните му бяха наистина шестици. А после, както си му е редът, го зацафари и двойката на устния стана и двойка за семестъра.
Когато в началото на втория семестър пак влязох да водя упражнения в тяхната група, им казах: «Колеги, ще ви задам един въпрос с понижена трудност: кой според вас ще пише контролните си сам на първата маса?» Няколко гласа спонтанно назоваха името на отличилия се. Обявих още, че щяхме да сложим и надпис: «Място, запазено за Отец Преписий». Щеше ми се да го запитам как се чувства човек, спечелил всички битки, освен последната, но трябваше да почна занятието и любопитството ми остана незадоволено.
На първото контролно за втория семестър той честно си беше седнал на първата маса още преди влизането ми в залата. Започна ли контролното, направи опит да се обърне назад, но когато му изшътках, примирен със съдбата си, той направо си предаде празните листи.