автор: tearfly

Душата погледна към спомените като наниз перли, връвчицата се скъса и…
Нямаше време за умиране! Не и днес! Старото тяло проскърцваше като прогнила барака, изправила се срещу бурен вятър, но в очите му още дремеше онова малко момче, което обикаляше прашните улици и целеше врабчетата с прашка, а вътре в него грееше бумтяща печка, заредена с гориво, поне докато Слънцето се скрие зад хребета на планината.
Съществуваше зазидан в собствените си спомени – странна отломка от скала - и така му се струваше, че ще живее безкрайно, за да запази ласките на живота, който беше само едни миг – фосил във вечното на паметта му.
Ами ако някога загуби разсъдъка си и я забрави? Нея! Жената прегазила солта на океана заедно с него в един малък процеп от време на земния им път!
Ако я изтрие? Не по собствено желание, разбира се! Как? Как ще гори споменът за огъня в очите ѝ?
Беше на двадесет и осем, когато татуира името ѝ на вътрешната страна на китката си. Така искаше да я завърже за себе си. Да няма ден без нея! Да се изсмее на вечността.
Една година с уханието ѝ се равняваше на десет живота. Хитро беше това време – художник и егоист. Носеше усмивката ѝ под шинела си още една година, а краят запълни останалото и започна да се разширява.
Срещна я на някакъв църковен празник. Определяше себе си като атеист, но точно в този ден силата на безверието му си беше намерила друго занимание и отстъпи място на вярата в сърцето му и повече не се върна. Дали забрави за него или откри на друго място „своя” човек, така и никой не разбра. Но от този ден храмът му, който изпомпваше живителната сила на кръвта в тялото, палеше свещи в очите ѝ, смятани за лукс в тези бедни години.
Войната мина съвсем скромно покрай тяхното село, остави само мърляв шинел от заблуден войник, който не бе с всичкия си и го заложи за чаша вино и парче хляб. А това беше достатъчно да трогне една стара мома, която го изкъпа и нахрани, а на сутринта извика попа и оркестъра и вдигна сватба. Горкият войник научи за случилото се едва на следващия ден, когато виното намаля и се възвърнаха спомените му. Но сполучи.
Шинелът също сватбува и смени собствениците си няколко пъти, докато попадна в ръцете на последния атеист в селото. Горян! И го стопли!
Гласът на свещеника го сепна с Азбучната молитва, а хорът в черквата замлъкна. В този момент вратата проскърца леко и в храма пристъпи светла фигура на жена, която оставяше след себе си аромат на портокал. В първия миг Горян виждаше само ръцете ѝ, оприличи ги като криле на гълъб, а после устните ѝ. Усети как нещо го прободе в сърцето и коленете му омекнаха. Портокалът се разцепи, разпръсна ароматната си кора и попи в кожата му.

Щастието няма нужда да се описва. То оставя очите ти широко отворени. Оставя ги така, докато имаш сили да помниш и гориш, а после – после полага длани на клепачите ти, малко преди Слънцето да се скрие зад хребета.