автор: secret_rose

Ненадейно изгря - още помниш ли -
нашата обич.
Беше късче небе, озарено с неземна искра.
Беше цвете, спечелило битката с лошото време,
с оределите клони
и тяхната зимна игра.
Хоризонтът подмяташе сухи листа и иглички,
а през парка минавахме ние - ръка до ръка,
и макар да мълчахме,
сърцата ни чуваха всички,
тъмнината пъстрееше в ярка
и светла дъга.

Не, носталгия не е.
Рисувам си просто.
Картини.
Стъкълца от безцветна аркада в езически храм.
И понякога просто минавам, дори да подмина.
И понякога ти си край мен, тъй достатъчно сам.

* * *

Колко думи излишни пораждат вечерните клони.
И не се уморява дъждът да подрежда куплети,
от които понякога нежност ефирна се рони,
а понякога просто любим между капките светиш.