автор: andromen

Тя идва някъде по сипкав здрач
и тупа ме по рамото със злоба,
като разнежил се от страст палач
зад рошавия пън на ешафода.
Навярно ме харесва като жертва –
така обича гладната боа,
в чиято тясна, миризлива клетка
пристъпва заекът едва.
Дори без естетическа наслада –
(възгрозничък съм, леко затлъстял) –
поглъща ме като беззъба риба,
без нотка на умора и печал.
Връхлита ме, изключва ме от текста,
без препинателни и диалог,
сред ценностите ми – в несъответствие
с познатата ни форма на живот.
И сякаш всичко друго обезсмисля,
задрасква ме с флумастер от света...
Изглежда съм изпаднал във немилост
пред тази многолюдна Самота.