автор: traveller

Навярно омагьосан от света и вяло разпокъсан на вселени,
из стъпките си земни разпознах следите на отминалото време
- дълбокото на мръкналия свят. Самият аз замръквам на колене.
Усещам под ранените листа дълбокото на тичащите стъпки

на тези, за които вечерта не е започнала, когато мръкне.
Болезнено мълча. И - разпознат, се търся из родените до мене.
Не се присмивам, нито вечерта говоря на измислени езици.
Заспивам дълго, за да залича болезненото викане на птици,

болезнения порив да летя, болезнената жажда да обичам -
и спрялото на мъртвите листа, и бялото, което ги обрича
на някаква безкрайна самота и някакво объркано безвремие.
Не викам вече сам из есента.
Листата се развикват вместо мене.