автор: hristam

Зрее в двора тишина - помня, че е същата,
дето нарисува пътя, а край него - къща.
Драсна в плитките треви с пръсти непохватни
и което бе живяно, върна се обратно.

И което бях изтрила с вкоравени длани,
тънки коренчета пусна, здраво да се хване.
А което бях приспала с песен онемяла,
затрептя като камбана, в буря оцеляла.

Люшна се небето в мен, срути облак стръмен
и повлякоха порои спомени от тъмното.
Зряла тишина отвън вечерта загръща -
първо нарисува мен. После - как се връщаш...