автор: durak

Нали ме знаеш, че се мисля за поет,
реших за тебе да напиша някой ред.
„Крайно време беше!”, сигурно ще си речеш,
а каквато си те знам и псувня ще додадеш.
И гневът ти ще е справедлив, уви,
но не е във мен вината, разбери.
Аз човек съм просто, най-обикновен,
с думи мога да опиша някой летен ден.
Мога да разкажа за звездите и луната,
мога да възпея птиците във небесата.
На дъгата зная всички цветове,
знам и как мирише сутрин синьото море.
Но пред теб безмълвен съм и ням,
пред твоята магия, твоя плам.
Никой не е виждал такава красота,
никой никога не й е давал имена.
Аз просто чувствам, безсловесно.
Да се възхвалява муза не е лесно.
Нима усмивката ти може просто да блести,
когато даже слънцето способна е да затъмни?
Нима смехът ти се описва с нотите човешки,
когато всички други звуци заприличват ми на грешки?
Нима за тоя цвят, в очите ти кой грее,
зелено да се каже не е малко, не бледнее?
Не, не мога със слова да те опиша, не е честно.
Просто ще те гледам, то е лесно.
Знам, че там, в очите ми, ще видиш онова,
за което даже в Рая нямат имена.
Това е, думите са слаби, имам само две.
Може и да са банални, но са от сърце.

Обичам те!


КРАЙ