автор: gfstoilov

Той вървеше както обикновено - без да отива никъде. Просто вървеше по течението на реката, друг път срещу него. Гледаше как водата тече и тя като живота понякога забързана, а друг път едва-едва течаща в следобедната си дрямка.
Движение – живота е движение, вечно, неуморно, еднопосочно.
Приемаше, че движението също е нужно на човек в ежедневието му, за делата в него, за сбъдване на дълго обмисляни планове, а понякога и за тежкото сгромолясване на грижливо издиганите етажи на дните.
Умът се движеше, тялото също имаше нужда от раздвижване, затова и следваше реката. Всъщност понякога и срещу нея, може би за да я накара да се обърне, също като вятъра, който се напъва винаги да отмести планината, но накрая се отказва и все пак я заобикаля за да обвее долината.
Избягваше утринната суетня и забързаният ѝ ритъм – тогава сякаш всички се надпреварваха в безумна гонитба в изпълнение на задачи, в преследване на планове и на реализиране на мечти. Често не успяваха и се превръщаха в обидени същества, за които всеки отстрани им бе виновен и мислите им ставаха зли, а душите напоени с отрова. Не искаше да бъде онзи върху който да я излеят, затова излизаше в късните следобеди, когато света започваше да диша по-умерено, да се укротява от дивото препускане. Кой предъвкал неуспеха, кой постигнал желаното, но приели и примирили се със случилото им се през деня, но също така подготвяйки се за лудостта на следващия.
Вече не вървеше край реката - имаше една улица, останала встрани от сложната мрежа на градските булеварди. Малка уличка, тиха и почти незабележима. Запазила с нещо духа на миналото, а това му харесваше – нали в миналото най-често се намират нещата, които ни липсват в настоящето. Някой спомен, някоя дума, дадено и изпълнено обещание, макар и отминало, останало все така скъпо за някой.
Все нещичко от онова, което си видял някога, започва в един момент да ти липсва и се радваш когато го откриеш някъде – това си помисли и заразглежда наоколо познатите сгради.
Старинните улични лампи, покрити с ръжда или наскоро подменени. Цветовете на домовете – олющени от забравата или съживени от грижовен стопанин. Покривите, горени от слънцето, давени от дъждовете. Вратите, дълго стояли затворени или онези, чиято хлопка в различна форма бе излъскана от употреба. Улови полъха на вятъра в клоните на дърветата, посадени кой знае кога, но все още броящи сезоните с падащите си листа.
Минавайки по тази улица, усещаше как няколко празнини в душата му се запълваха с късните есенни отблясъци на миналото.
Почти на края имаше сграда, едноетажна, дълга и забравена. Времето се лющеше от нея и окапваше като листата . Не бе виждал да е обитаема – имаше врата в началото, голяма с две крила, и друга, малка и обикновена, в края ѝ, но бяха винаги затворени. Днес обаче имаше промяна. Двукрилата врата бе широко и приветливо отворена.
Спря се и надникна – бе подредена някаква изложба. Погледна пак и видя, че е на фотограф – имаше стилажи с много снимки. Хареса му името, написано с равни букви на бяла табела току до входа:
„Просто живот”
Реши да разгледа - всеки живот е интересен, макар че не всеки от живеещите го оценява навреме и често пропуска най-хубавите мигове в него.
Влезе, беше единствен посетител, там, в края на залата, до малката врата, която се явяваше изход, имаше някакъв човек на малка маса. Навярно автора, но до него се стигаше след като се мине покрай всички снимки.
Бяха на квадрати, по четири снимки всеки. Започваше се с тези на новородено – с мътен поглед, все още неразбиращо ставащото наоколо, след това куп усмихнати възрастни край него, друга с много ярки цветове и още една с онова щастие, което само новородения може да даде.
Схвана идеята – квадратите бяха уловените мигове от живота на някой. От първия му ден и така по целия път, който е изминал... навярно до сега. Някъде имаше лица, някъде пълна липса на човешко присъствие, но заместено от всичко останало на света.
Оживени улици – снимани в различни часове на денонощието, с различните си цветове и разминаващи се по тях коли и хора. Улици останали пусти след пролетен дъжд, летен пек, есненна самота и зимна виелица. Едно и също дърво през различните сезони – клоните оживяваха или се оголваха. Небето в син безкрай, в мига преди буря, в извора на изгрева и превърнало се в звездно море.
Разглеждаше бавно, без да бърза – навсякъде бяха само четири мига, запазени завинаги от обектива.
Снимките умеят да съхраняват събитията. По-ясно от паметта, която понякога променяше реалността за да избегне болката от разочарованието или за да подсили приятното усещане на щастието. С времето обаче истинското се губеше за сметка на избраната от съзнанието реалност.
Премина на следващия квадрат и прецени, че наистина снимката помни по-ясно от паметта – с образ, с цвят, с всичко наоколо, точно така, както е било.
Момче в различни места – играе футбол, гледа небето и белите облаци, с кутия с нещо току що закупено, с диплома в ръка и усмивка, че все пак е успял.
Разпознаваше вече онзи, за когото разказваха – видя го чакайки на автобусна спирка с десетина непознати. На следващата се качваше. На следващата е седнал до прозореца. На последната е изпуснал автобуса и го гони. На всяка снимка до него има младо като него момиче – чака с него като непозната, качват се заедно с усмивка един към друг, седят до прозореца, но се гледат в очите, а докато гони автобуса лицето ѝ го вика да побърза... за да бъдат заедно.
Любовта – случайно появила се или не, но винаги чакаща да се случи щом ѝ дойде времето. Просто така, на място, където се разминават безброй души, но в само в една от тях я откриваш – нея.
А след това...
Двамата с искрящи очи се подписват и вричат във вечна любов. Двамата са на върха на планина и старинен замък, а под тях е целия свят. Двамата са някъде като туристи, но вече всеки гледа в различна посока. Двамата на крачка разстояние един от друг с големи пътни чанти, събрали онова, за което са преценили, че има нужда да бъде запазено, в мига на мълчанието преди раздялат им... завинаги.
В това мълчание очите им разказваха, че са разбрали как любовта няма как да е вечна и за двамата, единия рано или късно се отказва от нея и избира друг път. Също и че всяко начало има своя край.
Квадрати от мигове на самотно преминаване през дните, на замислени над коя посока да поеме нощи, на изгреви и залези, където зимата се топеше пред пролетта, а лятото се предаваше на есента.
Хареса му онзи квадрат с дървото – оголено, окичено с цветове, отрупано с плодове, с окапващи листа. Точно като живота. Дълго остана да разглежда тези четири мига от сезоните, окачени с цветове или лишени от тях по клоните.
Позастоя се пред фигура на ангел с прибрани криле, държащ в ръцете си един кръг – онази кръг, който също определи, че кръгът на живота. Ангел - самотен, под изливащ се дъжд. С едно дете загледало се в него с пълни с някаво недоверие очи. В празничен ден и много цветя разпръснати наоколо. А накрая беше с отчупени части от тялото, от крилете, а кръгът бе разбит на късове.
Последните квадрати показваха някогашния младеж, гонещ автобуса с всичката енергия на живота си, как бе започнал да узрява и да разбира все повече от истината, че мечтите са си просто несбъднати желания и ги е гонил така, както бе гонил онзи автобус – за да разбере, че дори и да ги улови, необикновеността им рано или късно ще премине в обичайната реалност.
Замисли се за мечтите - сбъднеха ли се, защото понякога и това се случва на всеки един, тогава те просто се превръщаха в поредния ден от реалността и губеха онази магия, която ги е родила някога, някъде.
Отбеляза, че цветовете се сменяха – в началото от светли и ярки, към по-меки и по-уморени към края на редицата от квадрати.
Всеки има изгрева и силата на деня си, а след това бавното спускане към залеза.
При последните снимки спря – беше тази сграда на тази уличка в различни нейни моменти. Може би някой от тях е бил точно когато той е подминал при обичайните си разходки, а може би е миг преди да се появи.
Замисли се какво е да се движиш през живота – разходка, надбягване, сблъсъци и страдание в търсене на вече изгубеното или просто ей така, едно отминало за нищо време.
Навярно за всеки различно – сега вече погледна и човека на масата. Беше стар, много стар, но бодър и с приветливо лице. Очите му бяха от онези, видели много, но така и не разбрали всичко от видяното. По усмивката разпозна, че е онзи, който беше на снимките.
Пред него имаше фотоапарат, от новите и няколко други уреда. Вече бе снимал посетителя и му подаде разпечатана снимка.
- Ето – подаде я той, - можеш да прибавиш един момент от живота си или да го започнеш с тази снимка.
Взе я и видя, че го е снимал докато е бил пред онова дърво, което нарече за себе си Дървото на живота.
- Нещо ново, с което да запомниш пътя си.
- Винаги има с какво да се запомни – съгласи се той и прибра снимката.
След това благодари на стареца и излезе през очакващато го врата.
Дали изхода не е началото на новия му път?
А входа, с който започва една обичайна разходка, не е края на нещо, което е трябвало вече да подмине, въпреки че някога е било невероятно.
Навън се свечеряваше. Есента докосна с хладните си длани лицето с обещание скоро да завали. Отдалече, вече много, много далечен, се долавяше последния полъх на лятото, което заедно със залеза си отиваше завинаги.
- Живот, просто живот...
Съвсем тихо го каза на гледащата го от ъгъла сива котка с медени очи и пое към края на тази уличка, в която понякога намираше липсващите късчета, с които да запълни празнотата в спомените си.