автор: ElenaZelena

Седя в стара гръцка кръчма. Уморени, дрезгави морски вълци са намирали пристан тук след бурни срещи със стихиите, сластни проститутки са облягали изрусени коси на раменете им, пили са ром от чашите им, притискали са солени целувки към брадясалите им, миришещи на риба и алкохол усти.
Старият дървен стол, боядисан в зелено, проскърцва, морето се разлива пред мен спокойно като лятно небе с леки облаци и пожълтялата трева издиша в летен тремор, успокоена от идването на хладината. Никой не иска нищо от мен. Аз не искам нищо от другите. Искам просто да остана тук, на тази дървена маса, заобиколена от чужди спомени, които да присядат до мен и да ми разказват живота си. Няма да се уморя да слушам историите им. Ще ги запечатвам в паметта си с пробити рапани и ще пия tsípouro chorís, докато разплитам смисъла на живота, който не съществува и заплитам загадките на миналото, което си отива. На съседната маса ще седне мъж на 60 с посивяла брада, избеляла, разгърдена, бледорозова риза, непокорен, леко присвит поглед и мек, дълбок глас, глас, който ще изпълзи и ще се настани в корема ми, за да разбърка червата ми и да ми напомни за всичките години, през които съм го чакала, ще поръча узо на жената зад бара, а тя ще пристъпи с омекнали колене към него, ще му остави бутилката и ще забрави за остатъка от деня. В небето над нас ще прелети чайка, ще опише самотен кръг в изтръпналото небе, той ще ме погледне и аз ще знам, че е там заради мен. И това ще бъде нашата кръчма. Но нищо от това няма да се случи, разбира се. Не и преди да стана на 59.