автор: daro

Приседнал е на камък, гол до кръста,
препича се спокойният човек
и замислен, златна сламка дъвче.

С острието на ума вдълбал е в себе си основи –
събеседва с разнородни гласове
и с нарочни върхове не спори.

Той обследва с поглед запустяла хижа,
заоблената по гранита светлина,
но сърцето му се спира
на гущерче с откъсната опашка.

Спокойният човек заменя вещите с пространства.
Изпълни ли си сетивата с дълбини,
то значи, вероятно – свобода безкрайна.

Напомня ми на стария будилник от годините,
когато мерих разстоянията в секунди
с кометата сред фосфорни звезди.

След пропуснатите стойности на младостта,
в хоризонта на покоя го откривам, спокойният човек...

но духът му мержелее непотребен
в нервите на цифровия век.