автор: pc_indi

Ти започна пръв да ме рисуваш-
малко, криво, глупаво сърце,
задраскано с една зъбата линия...
Защото ти рисуваше като дете.
Боичките си после ми отстъпи,
да продължа картинката натам.
И аз невръстно с четката пристъпих...
Нали и сам, художникът е...сам.
Колко пъти в бялото нахлувах,
с някой тъмен, неизплакнат цвят,
а после бели облаци сънувах,
които го смаляват, но перат.
Додето бавно свикваше ръката
с извивките на всеки следващ ден
и съхнеше по пръстите боята,
когато нощем стихвах уморено.
Добре оплесках цялата картинка,
но нарисувах и добри неща-
най- хубавите на света човечета,
най- приказната къщичка с крилца...
Нарисувах те един такъв...чудак,
раздаващ цветни захарни петлета,
превълрнал рошавия си калпак
в гнездо за книжни самолети.
Любов ли? Тя остана без ръце...
Но воалът ѝ обгръща всичко!
Вгледай се - навсякъде е нейното лице
и всичко на лицето ѝ прилича.
Повече ми се получи самотата.
Онази, вътрешната- бистра и длбока,
в която скрит е извора на светлината,
а аз съм жаден пътник без посока.
Сега се уча да рисувам изгреви,
събудени под чучулигово крилце.
Рисувай с мен... Зора ми нарисувай!
И онези недовършени ръце...