автор: esperanca

На Иво

Срещнах я.
Мъж съм на петдесет и една години. Взел съм всичко, което мъжът може да вземе от живота. Пътища съм имал. Континенти. Океани. Приключения. Успехи. Падения. Знания. Опитност. Можене. Пари. Жени.
Какви жени съм имал! Преситих се от ласките им. Познах хитростта им. Бездната им пребродих. Деца ми родиха. Нито една от тях не ми стана дом.
Срещнах я.
Без да я търся. Без да я искам. Не съм я копнял. Не съм се борил за нея.
В един град сме родени. В една и съща година. Седем класа в едно училище сме учили. Деветнайсет години на една улица сме живяли. Но не се знаехме.
Срещнах я.
В един от онези делнични дни, през който прозата на живота нанизва часовете в редицата на спомените. Тънкото й телце - струговано стъбълце се полюшваше на вечерната спирка от вятъра-полска камбанка. Ефирния плат на дългата й рокля - огърлица от океанска пяна в синьо-зеленикави отражения ваеха изящните форми на тялото й. Медената й коса се спускаше на вълнисти талази и тежко лягаше върху крехките , слабички раменца. Не знаех кого чака под припадащия нощен мрак на автобусната спирка. По това време нямаше автобуси. Прибирах се с работния автомобил, слънцето бе изпило сетивата ми от дванадесет часовото висене на въжетата под косите му лъчи. Вятърът бе обрулил мислите ми. Бавното шофиране ми носеше отмора.
Тогава я съзрях. Видение в настъпващата нощ. Очите ми залепнаха за нея. В краткия миг, докато се разминахме, гледците ни , отразени едни в други, се разпознаха. Тежка ревност ме преряза с ятагана си. Не чакаше мен. А бе обещание, което цял живот съм търсил. Отговор на прекипялата ми нужда. Милостта на сбъдната молитва. Отредена ми. Отсъдена. Моя.

Всеки мъж в живота си среща една такава жена. Нещо повече, заради нея се ражда. Всички знания, умения, пари и слава събира, надгражда и се готви за мига с нея. За да е достоен. За да постави света в краката й. Слаб в силата си. Треперещ за едно докосване на ръката й, за един сведен към него поглед. За една милувка. За дъхът й, нежно сгушен във врата си. За плахия допир на устните й. За първата целувка. За...
Срещнах я.
В един кратък миг, като вечност я разпознах. Привлече ме. Засмука ме . Пропадах все по-навътре и все по-неспасяема страстта за нея ме изгаряше. Водовъртежни талази ме дърпаха и влечаха, даваха ме в дълбината на нечовешко желание. А тя не бе проронила нито дума. От зениците й струяха зелени пламъци на овладян и контролиран от дълго време огън, който гореше с тих, но дълбок пламък.
Срещнах я.
Преобърна света ми. Не можех да мисля за нищо друго. Денят ми се превърна в мъчително копнение. Нощите – в безсъние , устремено към нея. Нищо не искаше. Нищо не очакваше. Но я имаше. Насищаше атмосферата с присъствие. Дишаше. Умирах да премина през облака на аромата й. Да усетя тънкия парфюм, нежен и загадъчен, с дихания и обещания на тайнствени светове, които до този момент не познавах. Дори не предполагах, че съществуват. Тя бе различна. Единствена. Нереална. Ефирна и нежна, а толкова силна. Говореше оскъдно. Исках да я слушам. Лесно бе да се подчинявам. Исках да изпълнявам всяка една, едва изречена дума. Обратно на очакванията отказах цигарите, алкохола, глад не чувствах.
Срещнах я.
Ходих в църквата и благодарих на боговете за нея. Всичко, което вече исках от живота бе тя. Името й се превърна в закон за мен. Обичах я.
Бе толкова лесно да я обичам. Награда бе да я притежавам. Исках я и я имах. Имах я и настървено я исках отново и отново. Отново!
Пропадах в зелените ириси на вълчите й очи. Зениците й горяха в жълти пламъци. Езиците им рисуваха планински върхове и тъмни гори, дълбоки падини и буйни пролетни потоци. Дива страст и хищнически глад. Един вечен и прастар копнеж ме ломеше и създаваше едновременно. Любовта й бе смърт , раждане и възкръсване. Можех да умра за нея.
Бе първата жена, за която купих земя
Бе първата, за която исках да построя къща. С огромни френски прозорци.
Тази жена бе моят дом.
Срещнах я.