автор: regulus

WER, wenn ich schriee, hörte mich den aus der Engel
Ordnungen?... R. M. Rilke

Когато нещата си Бог заподрежда на есен
и всичко било̀ към живота възвърне отново
с онази копринена сила на тихото слово,
дъхът му всевиждащ, към тебе от етера носен,
ще срещне обратно наръбени атоми в тяло.
И пясъка течен ще влее навътре в скалите,
високо издигащ на светло в небето едните,
притискащ към дъното други – споена изцяло,
солидна основа за горния свят над водата.
Послушни морета вълни ще надиплят далече,
ще съхне брегът ти на топло, в зелено облечен,
цветя ще припяват в полята. Живот благодатен
ще мине през тебе. Била си. Отново ще бъдеш!
Отново листата в горите ти нощем ще шепнат.
Ще движи сърцето водите. От вятъра сепнат,
сънят ти за мен и сега ще се скрива пропъден.
Къде ще съм аз? И дали ще си спомням за тебе?
Душата ще зида представи по костите твърди.
След теб ли ще ходя? До там ще съм стигнал ли първи?
Или в битието ти ново ще съм непотребен?...
Будувам сега и измъчват ме тези въпроси.
И чувам до мене как спиш, ала все ми се струва,
че виждам гласа ти в ума си: „Недей се страхува!
Животът ни свързан е здраво, нататък ни носи…“
И нека потъват земите! По пътя си нека
да мине светът и отново към нас да се върне,
отвътре навън и от север на юг преобърнат.
За нас ще е лесно да следваме всяка пътека -
ръката ми дръж! Накъде ще вървим не е важно…
Насъсквам пердета да лаят по светло и бяло.
Угасвам заситен, прилепнал до топлото тяло -
недей отсега да потъваш и пак да се раждаш!