автор: xubavka

/есеистични мисли, провокирани от едно стихотворение/

Съществуват най-различни представи за раждането, смисълът на живота, и за живот в отвъдното, и въпреки развитието на науката, все още има хора на планетата ни, които търсят отговори на тези въпроси.
Човекът идва на този свят, не носи нищо със себе си, така си и отива, но всеки може да осмисли дните си чрез упорито разучаване на тайните на Вселената, с цел да бъде полезен на другите - това е Любов, и само това го прави безсмъртен в очите на родените по-късно! Любовта прави по-лек пътя на Земята, и този за отвъд!
Когато се замисля за това, как съм дошла на белия свят, си спомням една приказка, разказана ми от моята майка. В тази приказка акушерката е моя леля, а аз се раждам с нейна помощ. Днес вече не вярвям в думите й, че съм била облечена цялата в бяло, като малка принцеса, защото самата аз съм майка, но чувството, че съм специална, което тя ми създаде, не ме напусна доста дълго! Всяко бебе се ражда по един и същи начин, както казва народът: „Така, както майка го е родила” - малко, влажно и голо, ревящо, жадно и гладно, с вродени най – малко петнадесет безусловни рефлекса, но най-важната от всички прилики е, че всеки се ражда свободен и равен с другите, единствено снабден със своето тяло и ум, който да развива в последствие.
Нищо друго материално освен тях не носи със себе си.
Всеки, с раждането си на тази Земя е предназначен да получи равно количество въздух, светлина, равен старт за живот и развитие. Еднаква е първата глътка въздух, първият писък, ужасът от светлината, звукът и пространството, но най-парадоксалното във всичкото това е, че раждането и появяването на индивида става без неговото собствено, еднолично съгласие, както ще стане дума по-нататък, същото важи и за неговата смърт.
Ако човекът осъзнава какъв уникален шанс е да се роди – едно на милиард, може би ще преразгледа дълбоко смисъла, който ще вложи в живота и делата си на Земята. От всички милиарди шансове, този - да започне точно неговият живот, е дълбоко тайнство, и заедно с това единствена възможност, точно в този момент да му предаде смисъл. Дошъл гол, сякаш от някакъв нематериален свят, въпреки това, той започва да живее един твърде материален, суетен и сложен живот.
Дали сте се запитвали, защо след раждането си хората се разграничават по мисли, по знания и умения, защо се различават със собствената си индивидуалност ?
Всеки индивид има правото да развива ума си, убежденията си, характера си. И от това как ще ги развие и в каква посока, зависи само и единствено от него. И не само това, важно е как ще използва плодовете от своето развитие, умения и знания, за да получи удовлетворение от себе си, признание за добри дела, възхищението на другите, та дори и величие. Осмисленият живот е смисълът на цялото съществуване, човещина в постъпките, която да извисява над злободневното и дребнавите страсти.
Дори в библията, в тази древна книга е записано,че да служиш на другите е задача и призвание за всеки вярващ (Матей 20:26-28 и Лука 22:24-27), и внушава, че за да си велик това значи да си в услуга на хората. Това е единственият начин на живот, няма друг! Това е Божият път към величието или път, който чрез християнските ценности, любовта към човека, към ближния, е основният смисъл в живота и е единственият начин да водиш другите. Макар да звучи твърде религиозно споменаването на християнските ценности, то те припокриват изцяло общочовешките такива.
По думите на дядо ми „Човек се помни 40 дни”. Не съм разбирала напълно съдържанието им, тъй като народната памет все пак е съхранила имената на много българи, чиито живот и дело са пример за поколенията. Та нима величието е присъщо само на светците и на боговете? И до ден днешен се опитвам да разбера думите му провокация ли бяха, или реална действителност, или имат съвсем друго съдържание, което е насочено към това какво отнася със себе си всеки от този свят в отвъдното. Ще му бъдат ли нужни вещи, ще има ли потребности, богатства, имоти? Подготвен ли е обикновеният човек за този момент, или това става без неговото съгласие и разрешение? Въпросите до голяма степен са реторични.
Винаги съм се чудела на представите на някои други народи за „живот след смъртта”. Например целият живот на древните египтяни представлява една много голяма подготовка за отвъдното, за вечния живот и обезсмъртяването. За това свидетелстват големите строежи на пирамиди, гробници и саркофази. Нещо подобно в наши дни са строежите на арабските шейхове, чиято конкурираща грандиозност има за цел евентуалното им обезсмъртяване. Навярно същият ефект би се получил ако всеки обикновен човек използва знанията и уменията си за другите, когато не спира да се усъвършенства, да се учи с цел да помага и да остави нещо след себе си за тях.
Тази истина е написана още в древността – част от търновският надпис на хан Омуртаг, издълбан върху колона в църквата „Св. Четиридесет мъченици” – „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил.” Дълбоко проникновение и прозрение е, че дори твърде материален да е животът, естественият му край е един и същ, и той не е никак материален, нищо не се отнася в отвъдното. След този край, всичко създадено – духовно и основно материално, остава за родените по-късно. След този край, естествената равносметка е Любовта в сърцата на хората и разпознаването на добрите дела! Ще ги познаем ли по делата?!

18.07.2017 г.