На времето във сините зени́ци
спомен жив е детството ми само,
ръчици вплел във твоите къдрици,
гласът ти свиден чувам, мамо!
Когато ми тежи, тогава пиша
и мъката денят изяжда в мен,
спокойно в бащината къща дишам,
завинаги от нея съм пленен.
Не мяза тя на царските сараи,
прихлупена и стара до земи,
детето в мен за нея си мечтае
и винаги за нея ме боли.
Скъп паметник е днес на чувства топли,
закърмена със бащин благослов,
домът е дом, когато в него свети
нестихналата майчина любов.
Все още чакаш ли ме да се върна,
ти, бащин дом без мен осиротял?
И всичко в тебе с радост да прегърна!
Благодаря! Ти всичко си ми дал!