Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: silviqmileva
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13998

Онлайн са:
Анонимни: 436
ХуЛитери: 5
Всичко: 441

Онлайн сега:
:: vlakant
:: LeoBedrosian
:: mig
:: rajsun
:: mariq-desislava

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2022 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДа чуеш в тишината
раздел: Разкази
автор: zika

- Тихо! Чуй!
- Какво да чуя?
- Шшш…Не говори! Затвори очи!
- Ку-ку, ку-ку, ку-ку…
Чувам кукувицата. Вятърът гали лицето ми. Слънцето вече напича. Ухае на безметежно, радостно детство.
- Виж!
- Розовият шипков храст, ли?
Отварям бавно очите си и от красотата на спомена се разплаквам.
- Бабо?
- Какво, душинке?
- Бабо, липсва ми тогава.
- Тихо, мила, затай се… Да запладним. Пийни си от айряна. Питката е още топла.
Ям. Вкусно е. Поглеждам към баба и от обич пак ми се доплаква.
- Бабо, страх ме е.
- От какво, душинке?
- От времето – сегашното време. Онова, дето прави деня дълъг и важен, вече го няма. Върни ми го, бабо.
- Нищо му на времето. Дишай, душинке, дишай с пълни гърди.
Поемам си дълбоко въздух. Сладък е. Вкусен, като питката на баба. Усещам твърдата ѝ длан - избърсва сълзите от лицето ми. Мазолите леко драскат, но по-нежно никой не ме е докосвал.
- Хайде сега и ти! Защо плачеш? – пита ме баба.
- За теб – отговарям аз. – За теб и тогава.
- Я, иди на препишо да видиш какво става с водата – казва баба. – Днес е нашия ден за вадене.
Взимам мотиката и тръгвам. Вече съм на 13. И се чувствам важна – ваденето не е за всеки. Рия в прахта, а тя мека и топла облива босите ми крака. От тъмни зори преправяме път на водата, да стигне до първия препиш. Уж сме в планината, но пак трябва да ѝ помогнем да намери нашата градина. И мисля за водата, пък пред очите ми съседското момче. Често отклонява нашата вода.
- Ей! Пак ни крадеш водата – подвиквам му аз.
- Водата е на всички – важно казва той, но отстъпва назад.
- Наш ред е – казвам аз и с мотиката оправям препиша в наша посока.
- Да ти …майката – псува ме той.
- Защо, мама, а не мен – изрепчвам се аз.
Той се изчервява, махва с ръка, плюва във водата и побягва. На мен ми се подкосяват краката от смелостта, но съм доволна – не само, че водата ще напои градината, а и от погледа му – син, като небето. Водата бълбука и се устремява по вадата, която съм направила. Тичам редом с нея и с мотиката премахвам всяко препятствие, което би я забавило или отклонило. Което би забавило и мен, да се завърна там, където съм обичана и щастлива.
- Бабо, тук ли си?
- Тук съм, душинке, тук. Къде да се дена?
- Бабо, ще ме чакаш ли?
- Къде да те чакам, бре дете? Цял живот имаме пред нас. Моят, че и твоят.
- Ку-ку, ку-ку…
- Тихо, чедо! Чуй я! На добро да те закука!
- Добро беше, бабо, добро. Хубав живот живях. И лекарка станах, и добър мъж си намерих. А синовете, синовете – най-прекрасните момчета…
- А защо пиеш? - внезапно пита баба и бърше сълзите си с крайчето на забрадката. А, забрадката от бяла, беше станала черна.
- Не пия – прошепвам аз.
- Ти умираш от пиене - казва баба. – И си сама, съвсем сама. Тук, в пета, трето – леглото до прозореца. Ние сме около леглото ти. Аз и синовете ти. И мъжът ти дойде. Момчетата съжаляват за дрогата, за самоубийствата…И мъжът ти, че рано си е отишъл. Трудно ти беше.
- Не се справих, бабо! Срам ме е! Децата изпуснах…Но, защо само теб виждам?
- Защото е онова време, дето прави деня дълъг и важен, душинке. В него не се бърза. В него се вади. Чуй!
- Какво да чуя?
- Бълбукането на водата, твоят смях и …
- Ку-ку, ку-ку, ку-ку…
- На добро да те закука, душинке!
- Виж, бабо – шипковият храст е цъфнал.
- Шшш…Не говори! Затвори очи!
Чувам кукувицата. Вятърът гали лицето ми. Слънцето вече напича. Ухае на безметежно, радостно детство.
- Ку-ку, ку-ку, ку-ку…


Публикувано от Administrator на 31.07.2019 @ 11:49:46 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   zika

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 5


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Всички твои усмивки
автор: elsion
451 четения | оценка 5

показвания 27617
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Да чуеш в тишината" | Вход | 3 коментара (7 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Да чуеш в тишината
от malovo3 на 31.07.2019 @ 23:45:32
(Профил | Изпрати бележка)
Чете се на един дъх. Поздрави!


Re: Да чуеш в тишината
от zika на 01.08.2019 @ 08:40:45
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря! Хубав ден!

]


Re: Да чуеш в тишината
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 31.07.2019 @ 17:19:24
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
...Трябваше след работа да го чета..След малко имаме парти, а аз съм с подути и червени очи. Благодаря!Мнооого силен разказ!!! {}


Re: Да чуеш в тишината
от zika на 31.07.2019 @ 17:32:03
(Профил | Изпрати бележка)
Целувки, мила!

]


Re: Да чуеш в тишината
от Markoni55 на 31.07.2019 @ 12:35:03
(Профил | Изпрати бележка)
Разплака ме, голяма си душевадка...Докато го усетим "онова време, дето прави деня дълъг и важен", изпускаме минути, които насищат същия този ден, с живот. Сполай ти!


Re: Да чуеш в тишината
от zika на 31.07.2019 @ 15:08:26
(Профил | Изпрати бележка)
Прегръдки!

]