автор: gfstoilov

Пътят се разгъваше в две посоки като почерняла ивица платно, мръсна и напукана, по която едва се виждаше маркировката, поставена в онези времена, когато са мислили, че имено той ще бъде нужен на пътуващите.
Опираше едната си страна в небето – там, напред, откъдето идеше изгрева, а губеше другата в тъмата на залеза, свързвайки деня с нощта с олющената си линия.
И сякаш нямаше край.
Пламък се намираше точно по средата му. Средата на света за всеки е точно там, където се намира сега – за него е тук, на тази малка, съвсем малка спирка.
Търпеливо бе дочакал да дойде единствения ден в седмицата, в който му казаха, че минава автобуса без обозначение и може да го пренесе по този път до онова място, за което въпреки че не вярваше да съществува, все пак бе решил да посети – сам не знаеше защо, навярно защото нямаше какво друго да прави.
На спирката стоя съвсем сам, час или два, а може и повече - предупредиха го, че няма точно време за качване, известен е само денят, в който може да отиде и да чака.
Не бързаше, макар и да нямаше много оставащо време. Вече бе привикнал с това да не брои дните, още по-малко часовете и минутите – те и без това не съществуваха извън човешкото разбиране, че е нужно да се отчитат събитията, които идват и си отиват в собствения си ход, също така както и човек се появяваше и напускаше живота естествено и всеки по своя ред.
От нищото изплува сива машина и приближи уморена от годините служба - мачкайки асфалтовото покритие завъртя с тежка въздишка и спря до навеса на спирката. Отвори единствената си врата към единствения пътник. Пламък стана, огледа този кораб с който щеше да се понесе по вълните на неизвестното – повечето от прозорците бяха със спуснати завески и не знаеше дали има други пътници. Двигателя равномерно жужеше, от време на време изръмжаваше по-силно, напомняше сам на себе си, че все още има сила в него и ще издържи и това пътуване.
Качи се, кимна на шофьора, който взе билета му, хвърли поглед закъде е, промърмори: - Още един... - и го пъхна при другите в кутията, след което му даде знак да минава.
В сумрака имаше няколко сведени глави – молещи се, спящи или просто намерили своите мигове да се замислят или да си спомнят нещо. Дори не погледнаха към новодошлия. Знаеха, че е някой, качил се за да стигне до някъде...
Където и да е.
Пламък мина между седалките и се настани, дръпна и той овехтялата завеска и скри външния свят от погледа си. Спеше му се, а и нямаше какво толкова да види – безкрайният път е еднакъв в цялата си безкрайност. В него важни са спирките.
След като стана ясно, че друг пътник няма да има, вратата се затвори и след нова тежка въздишка и изръмжаване потеглиха.

*****
- Хей!
Отвори очи и видя вече познатото лице на управляващия автобуса по забравения път.
- Тук е твоята спирка – съобщи му той. После каза повече на себе си: - Ако все пак си решил да слезеш де. Човек винаги може да продължи напред, кой знае какво ще избере в последния момент.
Пламък се замисли за миг, че е прав, но стана – все пак щеше да слезе, най-малкото за да се увери, че прахосал два дни за нищо. Пожела: - Лек път! – на шофьора и останалите, след което се спусна по няколкото стъпала.
Преди него още двама бяха слезли. Изчакаха заедно да слегне прахта и да заглъхне грохота на машината. Денят меко разстилаше светлината си наоколо – помнеше, че когато тръгна бе началото на лятото, а сега дърветата се кичеха с цветовете на ранната есен.
Дали е пътувал само ден или бяха месеци? А може би все още спи? В сънят ли се намира или е на крачка от реалността? Кое би му дало увереност, че не спи по пътя си и че целия спомен за изживян живот не е роден в дрямката, в която се е отпуснал докато прекосява километрите в пространството на личното му време?
Отговори си сам: - Нищо!
Няма с какво да се убеди, че реалността около него е истинска. Но я прие, така както бе приемал винаги, че я има. Лятото си е отишло, дошла е есента – кога и как – нямаше нужда от обяснение.
Погледна двете жени – възрастна и млада – бяха като залеза и изгрева.
Първата висока и здрава, студени почти сиви очи, готова да се опълчи на всеки, а втората много слаба, изпита и присвита от личната си болка, с разпуснати коси, покриващи бледото ѝ лице. И тя болна като него.
Тук здрави навярно не идват често – отбеляза Пламък, вдигна раницата, намести я и се зачуди накъде да тръгне.
- Идваш при него, нали? – проговори възрастната, излъчвайки и с гласа си обилна жизнена сила, докато подкрепяше младата си спътничка.
- При него – рече той.
А мислено добави: - При онзи, който казват, че знае всичко за всеки под небето. Но на глас каза:
- Стига да го намеря. Все още не ми се вярва да е тук, толкова лесно е да дойдеш, а...
- А рядко някой тръгва насам – кимна жената. – Човек предпочите цял живот да се оплаква, че не може да отиде някъде, отколкото просто да стигне до там. Идават, начините са различни, но все още намират пътя. Ще го намериш и ти, не само него, а и отговора, заради който си дошъл – уверено каза и подритна три неголеми пътни чанти. - Помогни ми с това.
Усети ли колебание му или просто предположи:
- Можеш ли?
- С това мога.
- Натам е – ръката ѝ за миг се отдели от момичето, то се сви от безсилието си, и посочи към започваща току до къщите пред тях камениста пътечка. – Домът на знаещия всички отговори.
- И ти ли го наричаш така, май си идвала вече?
- Наричам го така, както и останалите. Някога, също като теб, имах нужда от помощта му, сега от време на време идвам да помогна и аз на някой да го намери. Да вървим.
Нарамиха чантите, тя взе една, подхвана по-плътно през кръста младата и я притисна към себе си, Пламък обрамчи другите и поеха. Гласът на жената показваше, че е свикнала да разпорежда на другите какво да правят и че не търпи възражения. За него беше без значение, че трябваше да носи част от товара ѝ.
Беше силна, много силна. В друго време навярно е била първи воин – онзи, който води армията в битките.
Живота битка ли е – попита себе си Пламък. - Сражение след сражение с идващия ден, никога не постигаш победа, само падаш, губиш, отърсваш се от остатъците на отминаващия, след което отново се изправяш и отново се хвърляш напред.
Няколко къщи се гледаха една друга. Две-три забравени и занемарени, две-три прясно боядисани и приветливи. Дворче със скоро окосена и подравнена трева, друго пък начумерено и обрасло от бурените, расли цяла пролет и лято на воля, но забравено.
Като всичко друго – полагаш грижи да не се разпадне или оставяш времето да го покрие и разруши.
Листата в клоните на дърветата шумяха, листа се откъсваха и падаха, покривайки пътеката.
- Тук винаги е есенно – замислено каза жената, бавно вървейки заради по-младата. – Може би защото е любимия ми сезон. Също и твоя.
Жената внимателно стъпваше, за да не се препънат в някой камък със спътничката си. А те бяха много, толкова много – големи, по-малки, натрошени или загладени от дъждовете, поставени внимателно или просто хвърлени в отчаяние.
- Чакай... – каза тя и му подаде товара си, уверена, че той ще го поеме.
Момичето се подпря на Пламък. Усети студеното ѝ тяло, лишено от каквато и да е топлина. Очите ѝ бяха притворени, сълзяха, устните отпуснати в почти мъртвешко безразличие. Видя себе с в нея - беше само на крачка от тази угасваща тленност.
Жената приклекна до един камък. Гледа го дълго, сетне се изправи и се върна. Пое спътничката си и даде знак да вървят.
- Казвам се Стихия.
- Пламък.
Не попита, но очакваше да му представи и младото момиче.
- Тя няма име.
- Всеки има име.
- Навярно, но не и ако намериш някой, който не знае кой е.
Извървяха още стотина, може би и два пъти по сто крачки, никой не ги броеше, но скоро оставиха къщите зад себе си. Пътечката ги водеше, дърветата ги посипваха с листата си.
- Знаеш ли за камъните?
- Не. Всъщност не зная почти нищо тук.
- Ако намериш отговора на онова, за което си дошъл, оставяш камък.
Той се огледа, преброи набързо вижданите камънаци и предположи:
- Значи мнозина са намерили това, за което са дошли.
- Възможно е, но камъни оставят и всички завърнали се с разочарование, просто цветовете са различни.
Стихия му показа два камъка.
- Ето този е на усмихнал се човек, виж как блести като обсипан със слънчев прах, а този е на тръгнал си със сълзи в очите, затова винаги ще ги пролива.
Пламък ги огледа и видя, че втория има черни ивици, като онези по тялото на змия.
Болката, отровата, разочарованието от живота.
А Стихия бе спряла преди малко пред отразяващ светлината камък. Дали е щастлива? Съдейки по очите ѝ – едва ли. По-скоро е получила силата да бъде опора на безсилните и така е намерила посоката на личния си път, посоката, но не и щастието.
Продължиха да вървят, Пламък носещ чантите, Стихия носеща безименната си спътничка.
- Ето, там е – рече като посочи висока ограда и полуоткрехната врата на нея.
Вече не бях сами, имаше мнозина чакащи, едни смълчани, други шепнещи, а нетърпеливите току надничащи. Някои скоро пристигнали, други видно дълго очакващи да дойде реда им. Имаше набързо построени колиби от клони, навеси от платнища, палатки – малки и големи, постелки от всевъзможни материали, меки купчини от листа – хората лежаха, седяха, спяха, говореха, мълчаха.
Приближиха се и Пламък застана до последния, който огъваше тънки телчета и ги сплиташе в различни фигурки и поставяше пред него.
- Тука ред няма – Стихия го освободи от чантите. – Седни някъде, той сам ни привиква, ако прецени, че е дошло времето да те изслуша.
Неколцина кимнаха в потвържение. Този до него му подаде кръг, в който имаше друг кръг, в който имаше друг кръг.
- Е, щом е така, ще чакам.
- Всички чакаме – обади се някой.
- Няма къде другаде да отидем – рече друг. – Така и няма да се научим как да избягаме от реалността...
- Всички сме част от кръга – погледна го сплелия фигурата. – Не трябва да очакваме да сме извън него, а да разберем, че сме част от онази цялост, в която сме затворени чрез събитията, които наричаме живот.
Пламък разгледа кръговете – знаеше за тях, за това, че и той е затворен в окръжността им. Върна фигурата на човека, нямаше нужда от нея, свали раницата си и седна настрани. Стихия беше наблизо, внимателно постави момичето на меката земя и заразглежда чакащите.
Вятъра побутна вратата и тя заскърца понесена назад-напред. Побутна я още веднъж, малко по-решително, след това още веднъж и тя се отвори широко за миг.

*****
Живота е сцена на която са подредени фигурите на обитаващите го и събитията, през които минават ден след ден. Погледнати отгоре или отдалече изглеждат безлични, неподвижни и всяко тяло е на мястото си – изпълняваки точния план на създателя. Приближиш ли - фигурите придобиват образи, а събитията започват да се движат като вълни. Съдбите стават лични, лицата разпознаваеми, а житейските вълните ги наричат време. Отделят се от общата маса на изобилие или лишения. Обвиват се с шум или тишина. Мечти се превръщат в разочарования. Неочаквано се сбъдват желания.
За Пламък живота бе многолика пъстрота от завършени или останали в заченък дела.
Вярваше, че щастието се дава без да се мисли, просто така – връхлита и обзема душата, поникват криле и летиш.
А разбра, че мъката е различна – налива се капка по капка, осъзнава се, натежава и прелива в болка.
Първото всичко го споделят, а с второто оставаш сам.
Ден, два или три съзнанието го предъвква, осъзнава го, заживява с нея, след това тя – мъката - започва да ти отнема всичко с което си живял. Потулва мислите в тъма и болка, обковала сърцето със студени пръстени, расте, расте, расте и натежава.
Докато се луташе в мрака на първите дни, разбрал, че диагнозата е окончателната му присъда - тежка и без право на отмяна, прие истината, че има малко оставащо време, в което да се подготви и да се сбогува с един или друг, да вкуси нещо любимо, да отиде и да види любимо място, а след това да зачака.
Да чака края на своето участие на житейската сцена. Издигна се и видя света като размазана от цветове и събития маса. Вече не беше участник със свои детайли, а някой отдалечаващ се и скоро забравен от всеки.
И докато чакаше, реейки се сред сенките, чу отново легендата за онзи, който може да поправи всичко ако заслужаваш, нали той бе сътворил небето и земята. Бе началото на времето, единствения видял и краят му.
Спомни си, че всички знаеха за него, а се оказа, че малцина избираха да го потърсят наистина, въпреки че може да помогне и на най-отчаяния, да даде съвет или отговор на всеки въпрос за живота. Може би защото нямаха достатъчно вяра, а може би защото не искаха да се откачат от реалността си и приемаха съдбата си такава, каквато им е отсъдена да бъде.
Създателя, архитекта, спасителя, учителя, избрания, съдника – имената му бяха толкова много. За Пламък навярно образът му е плод на разсъжденията на потънали в умопомрачение или на търсещите своята сламка на спасението отчаяни души. А може да е измислен просто за да има на кого да се прехвърли вината за щастието и тъгата - сам не повярва, че наистина може да отиде при него.
Веднъж чул за мястото от което може да се качи на безименен автобус, Пламък започна да мисли, да мисли, да мисли и накрая реши, че няма какво да губи и тръгна да попита може ли мракът да бъде прогонен.

*****
От мястото си виждаше, че седи на обикновен стол, широк и удобен, от онези, на които можеш и да подремнеш, ако ти се прииска. А че е този, заради когото дойде, нямаше съмнение – сетивата му го определиха безпогрешно. Или грешеше?
Да си тук е като да си в сън – може да се събудиш във всеки момент и да осъзнаеш, че си бил в обятията на илюзията, а може да продължиш да сънуваш толкова дълго, че мигът да се превърне реалността във вечност.
Пред него имаше деветима посетители – изпитващи го, упрекващи, питащи и търсещи причина в присъствието му, ровещи се из делата му и оглеждайки се за пукнатини из тях.
Вятъра пак се заигра с вратата и я отвори още по-широко. Току до нея се подпираше на излъскана от стискане тояга брадат здравеняк. Ясно бе, че не е дошъл тук да чака реда си. Пазеше или избираше кой да влезе, а може би с тоягата си помагаше на вече отиващия си да излезе по-бързо. Дъвчеше стрък трева и от време на време поглеждаше към небето, изплювайки късчета и пак задъвкваше.
Едни от деветимата бяха прави, други поседнали на меката трева, а на коленете му спеше едра сива котка. Той разговаряше с тях и от време на време погалваше животното, което отбелязваше с потрепване на опашката си, че усеща ръката му.
- Вие – дълбок глас го откъсна от мислите, беше здравеняка, надникнал през открехналото се крило на портала. - Вие тримата – тоягата сочеше Пламък, Стихия и безименната ѝ спътничка. – Влизайте...
Стихия го побутна, подде спътничата си и минаха през вратнята без чантите и раницата, от тях нямаха нужда. Брадатия кимна на Стихия, така, както се поздравява някой бегло познат или някой, с когото често се виждаш.
Деветимата замълчаха щом се приближиха. Стопанина - защото Пламък така го нарече за себе си, - наклони глава на една страна и се усмихна, а усмивката му усети в себе си като докосване от чиста светлина - с това болката в тялото и душата на Пламък се стопиха.
Колко лесно – каза си, пое дъх и не усети обичайното пробождане. Едва ли е излекуван, но поне му поолекна. За малко поне ще забравя за болестта.
- Стихия, отново си добре дошла. Чух стъпките ти още докато идваше, вървиш все така уверена, непобедима.
Пламък застана до онези, препитващите стопанина, а сега любопитно следящи какво ще се случи. Тя се поклони и преди да каже нещо, бе прекъсната.
- Няма нужда от думи, доведи я, нека седне тук – каза и посочи с длан до себе си.
Внимателно вдигна котката и я пусна настрани.
Старата жена отведе момичето и го настани в краката му, положи главата ѝ точно там, където бе лежала котката и се върна назад.
Пламък огледа онзи, когото древни писания, новосъздадени легенди и пренасяни от уста на уста митове определяха като всемогъщия и всезнаещ отец на целия свят.
Оказа се обикновен човек, на около петдесетина години, нито слаб, нито пълен, облечен съвсем обикновено, така, както би се облякъл всеки на неговата възраст, с коси тук-там прошарени от времето – ако изобщо времето можеше да го докосне, но онова, което го смути щом се опита да срещне погледа му, бе, че той нямаше очи.
Имаше големи празни орбити, в които видя и мрак и светлина.
Слепец!? И как тогава ни вижда? Как вижда съдбите и събитията?
- Очите лесно се лъжат – заговори, сякаш прочел мислите му. Не знаеше дали говори на него или продължи разговора си с останалите. Май беше и двете.
- Но са ни дадени за да намираме с тях отговорите – обади се един от деветимата.
- Дали? Аз ви виждам – истински, а вие виждате един слепец, но дали не се лъжете.
Погали момичето, което все така се свиваше, стиснало очи, от които бликаха сълзи, прогарящи ивици по лицето ѝ. Наклони глава на една страна и я положи върху тази на момичето. Пламък потъваше във вселените на мрака и светлината, затова не чу онова, което каза някой.
Стопанина рече:
- Ръката ли е тази, която създава ножа, с който можеш да отрежеш хляба и да се нахраниш, себе си и някой непознат, или да прободеш в сърцето – своето или на някой любим?
- Отново говориш така неясно – отвърна онзи укорително. – Хората са слаби, неуки, лесно се заблуждават. Има ли нужда от двусмислени отговори?
- Изборът е онова, което човек трябва да направи. Стихия, приближи.
Възрастната жена се отдели от групата и застана пред него, смирена, а с повече сила от всички събрани в двора.
- Тя някога имаше възможност да бъде най-силната в света си - във нейния и във вашия. Покварата ѝ я даваше, изпълваше я и със злоба и ярост, Стихия бе могъща, непобедима но избра да се пречисти и силата ѝ да бъде подчинена на волята ѝ, а не на страстите. И стана още по-силна...
Девет чифта очи я огледаха и тя отвърна на всеки поглед, Пламък гледаше момичето, което плачеше със затворени очи. Изчезването на болката си пожела да има възможност да сподели с непознатата. Слепият я галеше.
- Изборът ѝ беше правилен за онзи момент или намерила го за грешен в този.
- Изборът... – промърмориха неколцина, мислещи за всичко онова, което са могли да избегнат ако бяха направили своя избор.
- Иди отвън и чакай.
Стихия без да продума се завъртя и мина отново край мъжагата с тоягата.
Слепия докосна лицето на момичето, сълзите пресъхнаха, очите ѝ се отвориха и го погледнаха. По тялото ѝ премина живец. Цвят се плисна по лицето и тя вече не страдаше.
- Той – посочи Пламък, застанал като новодошъл малко встрани, - избра да похарчи времето на последните си дни и да дойде, макар и да не вярва, че ще му помогна. Но няма какво повече да губи – така мисли и в този момент това е така.
Усмихна се на Пламък и додаде:
- И аз няма с какво да му помогна. Не съм лечител, нито доктор, а той е болен.
- Тогава – защо идват тук?
- Защото това са избрали.
Стопанина погледна Пламък – погледна в душата му със своята.
- Човек пие вода от много извори през живота си, но само от един ще бъде утолена жаждата му истински. Онзи, който не намериш с очите, а сърцето само те отведе до него.
Няколко записаха думите, други ги повториха като ехо.
Ято листа премина над тях и се превърнаха в прелитащи птици. Връщаха се към клоните си или отлитаха завинаги.
- Стани – каза той на момичето. – Няма нужда да пълзиш. Вече знаеш коя си.
Тя се изправи, тялото ѝ вече бе силно, устните ѝ се освободиха от мървешката си отпуснатост в усмивка, а мислите се разлюляха свободни от тежестта, мачкала ги допреди няколко мига.
- С него върви, аз не мога да те изпратя, върви... – рече и подкани Пламък да я посрещне. Видно нямаше какво друго да му каже, само се усмихваше добродушно.
Нима това беше? Затова ли изгуби времето си? Дори не му даде възможност да проговори.
Момичето се приближи, вървеше сигурна в себе си и подаде ръка. Пламък забрави за стопанина и я пое, а с докосването в душата му се плисна силна, много силна светлина, която го обля до най-тъмното кътче и прогони мрака на болестта.
- Казвам се Надежда – прошепна тихо момичето и с това постави всяка мисъл в живота му на мястото ѝ.
Слепия потърси с ръка котката си и отново я сложи на коленете си. Все така се усмихваше, на тях двамата или на нещо, което само той виждаше. А той виждаше всичко – живота, смъртта, миналото и бъдещето, всеки трепет на настоящето. Виждаше онова, което другите подминаваха или не намираха за достойно да бъде забелязано от забързаното им ежедневие. Виждаше края на всяко начало, което започва там където свършва.
Дветимата имаха още въпроси и продължиха да ги задават, но не и двамата млади, излизащи през вратнята. Слепия даде знак на мъжа с тоягата и той внимателно я затвори след тях.
Такъв беше реда – всеки излязъл не трябваше да се обръща и да види миналото си.
Стихия ги чакаше до купчина с камъни.
- Нататък ще продължите сами, аз ще поостана - тя им посочи купчината. – Вземете по един или не взимайте, пътеката е там, вече знаете обратния път.
Пламък нямаше нужда от този обичай. Надежда също.
Двамата поеха нататък, есента бе отминала и лятото се завърна. Дърветата се раззелениха, а полетата край тях се наляха с покълнали стръкове, живота и на двамата започваше отначало.