автор: lennichkata

Семейство Пушкарови живее в столицата. Населява критичните шейсет и нещо квадрата бетонна площ. Симо Пушкаров е техник. Поправя разни работи, дето светят, дето не щат да светят, дето,..абе нещо не правят добре. Техник, ама без диплома. Работник. Със средно образование от Класическата гимназия.
Неда Пушкарова, това е жената на Симо техника, е луда. Всички знаят, че е мръднала. Иначе, аха да е млада, аха да преваля младостта, хубавка такава, пъстроока, с коси баш до задника и поглед на сърна. Никой я не знае от къде е, само знаят, че не е наред с главата. върви и говори с кучетата, ония скитници бездомни, дето имат живот, колкото да речеш една ругатня, и толкоз. Пък тя им говори, гали ги като деца, храни ги и понякога плаче. Гледаш я- нищо й не е. Метър и седемдесет чудна жена, ама не ти се ще да я заприказваш. Щото с жена като нея какво да приказваш. Езикът ти се на панделка връзва, аха речеш да издумаш и дума. Тая жена не е като другите. Поздравява те любезно, усмихва се сърдечно, задържа асансьора, за да те изчака, ама погледнеш ли в ония нейни горски очи и в миг те присвива под лъжичката. Нещо далечно говори в тях, говори ти на теб и сякаш моли да го чуеш, да го приемеш. Познато ти е това далечно, знаеш, че си го чувал и преди, ама сега не щеш да го слушаш, защото бързаш за работа или да простираш прането, или да удариш една ракия, ей така, на инат. Та навеждаш глава, смотоляваш дежурен поздрав и се надяваш асансьорът по-бързо да стигне до твоя етаж.
Симо Пушкаров обича жена си. Обича я много, вижда се. Гледа, я лаленце, я розичка да й вземе, я бутилка хубаво вино да пийнат двамата вечер след работа, докато той ремонтира някоя машинария, а пък тя проверява контролни работи. Неда е учителка, казват, даже много добра била и децата не бягали от часовете й, нито пък заспивали по чиновете. В края на учебната година или пък на 8-ми март, Симо Пушкаров ходи с колата да вземе Неда от училището, защото толкова много цветя са донесли за нея децата, че сама не може да ги отнесе всичките. Ако в такъв ден засечете пред блока семейство Пушкарови, ще решите, че от сватба си идват и баш те са младоженците. Колата е до горе натъпкана с всевъзможни цветя, букети, саксийки, цветно, та шарено до припадък. Още по-сериозно е положението на рождения ден на Неда. В тоя ден, в малкия апартамент на Пушкарови не остава ъгълче без цвят. Ароматът на цветята се мушва под прага им и хуква нагоре-надолу по етажите. Влиза при всички и всички вдишват по-леко и по-цветна им е нощта. Съседката Мария, младо момиче на двайсет и нещо, фризьорка, омъжена за Георги Попов, пилот в гражданската авиация, щастливо бременна в осмия месец, не спира да разправя, че точно на Нединия рожден ден й се случило зачеването. Тя вярва в разни такива откачени неща и само тя от целия вход не смята Неда за луда. Кара се със съседите, чуе ли, че някой говори за нея така. Нарича ги глупаци, хвърля им по някой и друг гневен поглед, махва пренебрежително с ръка и казва:
- Малоумници сте, ей! Нищо не разбирате, нищо! Ако само десет процента от хората на тоя свят бяха като Неда, ни войни, ни глад и мизерия щеше да има! Ама една е Неда, една.
Мария обича процентите, мерките, точните съотношения и умее да приготвя отлични сладкиши. Вероятно, точно заради тоя свой усет към точните пропорции. Тя готви често, особено нощем, когато остава сама. Когато Георги лети някъде в облаците , а сърцето й примира от безпокойство и страх. Тогава тя пече кокосови сладки, малки кексчета с шоколад и плодове или хрупкави бисквити с ванилия. Уханието от апартамента й на първия етаж се покатерва до последния със скорост по-висока от светлинната. Мушва се под завивките на съседите и гъделичка носовете им. А това тях ги дразни и често се намира някой съсед по пижама да тропа в три сутринта по вратата на Мария и да ругае. Тя отваря с усмивка и му подава я купичка бисквити, я шокладово кексче. Та, ще не ще, съседът преглъща яда си и си тръгва по живо по здраво, непропускайки, разбира се, да спомене, че това е последното предупреждение и другият път..та така до другия път. Мария обича да разговаря с Неда Пушкарова. Самата Неда се чувства приятно в компанията на младата жена. Често двамата със Симо я канят у тях на гости, особено, когато Георги отсъства и Мария остава сама. Разговарят, пият по чаша вино, Мария прави прически на Неда, докато Симо поправя разваления тостер или любимия миксер на младата сладкарката от първия етаж.
- Неде, обаждат ли се децата? Как я карат напоследък? Ех, да беше Боянчо тука, една фотосесия с тумбака да ми направи! Нежно око има това момче. Погледна ли някоя негова снимка и все ми е да ревна. Дано успее с тия американци да се нагоди, че те не са много от това тесто неговото омесени. Какви деца имате, ех! И Лилето в Милано. То с тоя глас нейния, света ще обиколи сто пъти.
Симо Пушкаров вдига очи от тостера, но ръцете му продължават работа. Неда въздъхва тихо, съвсем тихо, едвам чуто. Въздишката й накъсва въздуха на парченца нежност.
- Какво да ти кажа, Миме, добре са децата, не се оплакват. Справят се, работят, учат. Ние не можем да им помогнем с пари, та те сами трябва да си ги докарват. Пращаме им колкото можем, когато можем, ама то е много малко. Добре че са им стипендиите за училище, това много помага. Работят, наема да си платят, да се хранят, някоя дреха да си вземат, това е. Скромно, ама не се оплакват, даже онзи ден Боян писал на баща си съобщение, че щял пари да ни праща. Спечелил второ място с негова фотография, та и парична награда към нея имало. Ама ние не щем, имаме си каквото ни е нужно, че и ни остава. Разсърди се Боян, тежко му е, знае какво е тука, ама дете е, не разбира, че на нас и хляб и вино са ни те, нищо друго не ни е нужно. Гласовете им да чуваме, да им видим очите, па макар и през компютъра. Ама като ги видиш грейнали, грее ти и на теб на сърцето.
Симо Пушкаров оставя тостера до себе си и налива вино в чашите до ръба, на Мария досипва студен ябълков сок. Потрива ръце в панталона си и се усмихва на Неда.
- Марийче, така е с децата- подема лекичко той- Не можеш да спреш да ги мислиш как са, какво са. Спиш, ама не спиш като хората. Затворил си очи и все тях виждаш и чуваш, и ти е хем тъжно, хем радост изпитваш. Понякога се взираш в спомени и ти иде да ревеш, та да ревеш с що глас имаш. Ей и аз мъж съм, ама и на мен ми е да ревна, че не са ей тука, да седнат вечер с нас, да им чуя гласовете, да ги усещам близо, щото като са близо, по-сигурен се усещам, че мога да ги защитя. Големи пораснаха, ама за мен, още са ония малки беззащитни дребни човечета. Па Неда, знайш я Неда, няма какво да ти разправям! – Симо отпива малка глътка и се усмихва на Мария, кротко, загрижено, по бащински - Чудесни са ти сладките, Миме, много талант и душа влагаш ти в тая работа. Голяма сладкарка от теб ще стане, само не се отказвай от мечтата си за нищо и заради никого.
Той става и отива да донесе още вино. Неда премества поглед. Докато Симо говореше, тя се взираше в пианото до прозореца. Там виждаше тънките нежни ръце на дъщеря си и как те умело докосват клавишите му. Чуваше музиката и виждаше своето момиче, разпилените по гърба й коси, усещаше как звука се плъзгаше по тях – бърз, дързък, смел, но същевременно кротък, нежен и лек. Тъгуваше Неда за децата си. Голяма й беше тъгата, но още по-голяма бе обичта й и тя я раздаваше смело на всички, без да мисли кои са, без да знае какви са. Раздаваше я и на учениците си и те я приемаха, попиваха я, хранеха се от нея, растяха и порастваха с нея. После ставаха човеци, които можеха да дават обич.
- Миме- тихичко проговаря Неда- Знам, че всички ме мислят за луда. И ти знаеш, говорят, чувам ги, така ме наричат- лудата. Навярно, защото говоря с кучетата. Но, знаеш ли, какво говорят те не ме интересува. Говори ми се на мен с ония клетници, те хем ме слушат, хем ме разбират. Казвам им всичко, те на мен също, дори и без думи. Стоя си до тях, те хапват храната, дето съм им донесла, и си мълчим, ама си говорим. Ти разбираш това, ама хората не. Приказват му на Симо да ме водил по лекари, да не ме оставял така. Той им се смее, ама виждам как тия приказки му ядат душата. Знае ме той и не не ще да слуша тия приказки за мен. Аз не мога да спра да правя това, няма да спра, знам го, и Симо го знае, ама все ще му изскочи някой на него да му говори срещу мен, та да му мъчи душата. Кажи ми, ти си млада, кажи, как да спра да бъда такава, за да не го ядат хората, как?
- Никак!- отсича без колебания Мария- Махни ги, да приказват каквото си щат, Симо да не е малоумен, праща ги по дяволите, той добре го може това, ти не го мисли. Забрави ги тия мерзавци, дето само себе си мислят и само себе си знаят. Ти не си такава, няма никога да бъдеш като тях. – Мария е настръхнала, косата й се вълнува, устните й горят. Не обича тя тия махленски приказки, дребни и грозни. За нея Неда е океан, а другите са пясъчник, малък и плитък.
Симо се връща и носи купа с едри зрели праскови. Те ухаят и от аромата им нощта става сладка и лепкава.
- Наприказвахте ли се, та да хапнем викам- смее се той и слага на масата прасковите.
- Чудно ни е! Ама трябва да тръгвам, че Жоро всеки момент ще пристигне и съм му спретнала сладка изненада. – Мария става пъргаво от фотьойла, пооправя рокличката си с големи златни слънчогледи и се усмихва като дете, което се готви да направи поразия.- Разбирате ме, нали?- смее се тя и смехът й гъделичка стените, почуква бързо по клавишите на пианото и се втурва презглава навън, за да се лепне за нечия друга уста, за нечия друга душа/
- Добре си дошла, Миме, винаги. Елате с Жоро и утре, ако нямате други планове. Ние сме тук, ще ви чакаме.- Неда се е изправила. Косите й са се освободили от шнолата и се вихрят на леки къдрици по раменете й. Очите й искрят като юлско море при изгрев. Говорят, но толкова тихо и толкова леко, че звукът не е вече звук, а музика от далечен свят.
- А, чудесно! Благодаря! Ще дойдем непременно! Жоро само това и чака! Знаете го, обича ви той, нищо, че е леко досаден и прекалява с приказките и бирата! Вие си го знаете! Тръгвам, ще ви звънна утре.- Мария е на вратата. Целува Неда, прегръща Симо, тръгва надолу по стълбите, слънчогледите на роклята й се движат и дишат, и звънят. Спира се внезапно и се обръща назад.
- Ааауу, Неде, щях да забравя да ти кажа. Нали го знаеш онова дребничкото куче на оня идиот от блока до аптеката, оня, дето все го пуска само, дето ти поне сто пъти го спасява да не го сгази нещо. Мръвка й вика той, идиотът му с идиот. Що за име е това! Ама как и да е. Да ти кажа исках, че родила милата и оня я изхвърлил с бебетата в един кашон от икеа, зад трафопоста. Бях одеве да ги видя, ама тя ги крие под себе си и кокори уплашено очи. Много слаба ми се видя, оставих храна, ама тя не я и помириса, кой я знае и на нея какво й е на душата. Майчица е. И тя. Ако искаш утре като свършиш с работата в училище, звънни ми, да идем да ги нагледаме бебоците. Хайде, лека вечер и благодаря за гостоприемството. Ще се видим утре, нали!
Мария праща въздушна целувка и тръгва надолу по стълбите. Симо се е вторачил в Неда, познава той това нейно изражение и знае, че тя няма да чака до утре. Той я прегръща през кръста и двамата се връщат в малкия хол. Уханието от прасковите се е усилило и тоя сладък аромат полепва по устните като страстна целувка на непозната жена.
Неда е застанала до прозореца. По стъклото звъни закачливия смях на преминаващи младежи, трепетът от бързите им влюбени стъпки изпълва въздуха с желание за живот.
- Ще сляза да ги нагледам- Неда е вдигнала големите си очи към мъжа си и в тях той за кой ли път открива тая нейна неспокойна обичлива душа.- За малко ще ида, ти не се сърди, нали?- Неда се усмихва, а усмивката й е по-сладка и от най-зрялата праскова.
- Не се сърдя, знаеш- отвръща Симо, докато отпива от още студеното вино- Ама ме е страх, късно е, всякакви ги има. Ще дойда с теб.
- Я се чуй, нищо няма, едва 10 часа е, голяма жена съм, не малко момиченце. Отивам за 5 минути и се качвам, че за завършването на децата трябва да подготвя изненадата. Стига си ме мислил. Тя чуква няколко тона на пианото – закачливи и пъргави- Моля те, може ли само да сложиш новата снимка на Боян, ето купих рамка, ама се разсеях нещо с Мимето и забравих да ти кажа. Виж само колко добре му се е получило! Ех!
- Добре ще я сложа, но пак ти казвам да не ходиш сега или поне и аз да дойда с теб- Симо е сигурен, че това му упорстване ще раздразни Неда, но тя само го поглежда изпод вежди и махва с ръка. Колко е хубава с тази къса бяла рокля- мислеше си Симо- моето лудо момиче, което всички обича. Моята Неда.
- Сложи снимката, веднага се връщам! Може и децата да звъннат всеки момент. – Неда обува червените си сандали, връзва високо косата си и целува пъргаво Симо, точно както го правеше и когато бяха на по седемнайсет. – Ама и ти си един, обичам те, ама точно такъв!
Тя излиза. Симо отива да нагласи снимката на Боян. След минута звънва телефонът. Лили е. Говорят минута. Отвън някой крещи, после още някой, после гласовете стават много. Връзката прекъсва. Още минута и Симо Пушкаров е вече навън. Тича. Бос.Малките камъчета не бодат стъпалата му, бодат сърцето му. Зад трафопоста има хора. Една жена крещи по телефона си. Той разбутва тълпата. И Неда е там. Лежи на земята. Косите й са се смесили с тревата. До главата й има голям ръбест камък, обагрен в червено. Неда все още диша, но трудно. Симо крещи и от очите му падат сълзи като камъни.
Щом излезе от входа, Неда притича през уличката и зави в тъмното зад трафопоста. Виждаше кучетата, чуваше как малките скимтят. Доближи ги. Мръвка я позна и се отдръпна, за да й покаже бебетата. Неда гушна едно беличко с черни точици на ушичките. То се свря до гърдите й и спря да скимти. Коленичила в тъмното, Неда не усети, че някой се приближава. После полетяха камъни. Един, втори, трети…Съседът бе решил да убие кучето си и малките му и да отърве квартала от скимтенето им, което нарушаваше бетонната тишина и вгорчаваше вкуса на ракията. След като видя дъното на бутилката, той слезе, насъбра в една кофа камъни, колкото можеше да носи, и зави зад трафопоста. Лампата там отдавна не светеше и мракът му позволяваше да се промъкне незабележимо. Ходеше тихо, а сърцето му се вълнуваше от предстоящото геройство. Размътеното му от ракията зрение пропусна да забележи жената с бялата рокля, клекнала тихо при бездомните нарушители на столичното квартално спокойствие. Почна бързо да вади камъните и да ги хвърля с все сила.Мъжка. Първият удари Мръвка, вторият някое от бебетата. Третият. .После се чу кратък писък. Човешки. Женски глас. Неда.
Линейката беше безсмислена. Неда издъхна в ръцете на мъжа си. Ударът от камъка не бе смъртоносен, но падането върху нащърбения бетонен блок отне живота й. Последното, което прошепна на Симо бе „Вземи го“ и ръцете й се разтвориха. Бе успяла да спаси бебето с ушите на точки. И той го взе. Единственото оцеляло. За да го гледа сега то, с големите си обичащи очи. С очите на Неда. Една Неда. Неговата. И на целия свят.