автор: ElenaZelena

Луната се е надвесила над черната нощ като безмълвна смърт. Толкова реално е острието ѝ, капките кръв все още незасъхнали по повърхността му, а душите на посечените - блуждаещи в обграждащото я хало. В такава нощ тя не излиза навън.
Дръпва плътно завесите, за да не вижда смъртта, обува дебели чорапи, сипва си ром и рисува. Рисуването я успокоява. Кошмарните картини, които излизат изпод ръцете ѝ в такива моменти, изцеждат върху хартия изтерзаните ѝ спомени от времето на лудостта, които тя забива с кабърчета в сърцевината на стената. Стоят там, опулени срещу нея, докато избледнеят върху листа и в съзнанието ѝ. После ги смачква и ги изхвърля в коша. Там се търкаля дори Онзи спомен. Сега, когато е безобиден като усмивка на девица, той вече не я плаши. Изтляло е в съзнанието ѝ безумието, ужаса и плача, а санитарите в бели престилки са станали призраци, отлетели в непонятните си светове на умопомрачение.
Има обаче спомени, които не избледняват. Контурите им пулсират плътни, ярки и безмилостни, пронизващи очите ѝ с ръбове - електрикови ножчета за бръснене. Такъв е онзи, в ъгъла. Виси на стената от миналата есен. Всяка сутрин тя става с надеждата, че е започнал да се заличава. Надежда за преспа сняг, която умира бавно на пролетното слънце. Но той продължава да боде очите ѝ с ледени шишове, които никога няма да се стопят.
Нощта напомня за себе си с бученето на вятъра. Тя рисува, погълната от ръцете си, две независими притурки към робот без батерии. Мятат се в приглушената светлина, описвайки ексцентрични траектории, по които се движат демоните от кошмарите ѝ. Закача картината на стената, далече от ъгъла. Не иска двете да са там заедно, съюзили се срещу нея. После ляга изтощена и дълго време не може да заспи, заслепена от електриковите образи, а когато заспива, сънува ръцете си, превърнали се в черни корени на изсъхнало дърво.
На другата сутрин става изтощена, но доволна, че тежката нощ е отминала. Не поглежда към стената. Измива се в унес и излиза. Светът я посреща с чук. Оглушителен, побеснял, изсипал цялата лудост на битието в една единствена малка улица. Влиза в кафенето и сяда на свободната маса до прозореца. Веднага след нея идва младо момиче, ефирно като лист оризова хартия и отива на бара, а въздухът около нея затрептява задъхано от лекотата, с която кръстосва краката си. Прозрачната ѝ кожа смущава с откровеността си. Почти разкрива фината мрежа от кръвоносни съдове и вени и движението по тях. Поклаща плавно единия си крак, изглеждаща недокосната от света и безумието му. Камбаната над вратата иззвънява отново и на прага застава мъж на около петдесет - излинял костюм, олисяло теме и мръсотия под ноктите. Барманът се навежда към момичето и прошепва нещо в ухото ѝ. Тя се извръща към новодошлия, кимва му и тръгва към него, копринен повей от тялото ѝ, а той припряно и сконфузено отваря вратата, за да излязат. За секунда отвън нахлува уличният хаос и глъч, придружени от миризма на асфалт, стъпкани листа и въглищен пушек и хората в кафенето унило се заглеждат след прозрачната диря на момичето.
Кафето е горчиво. Тя го допива с погнуса и се прибира при спомените си. Хвърля се на леглото по очи, раменете и гърбът ѝ потръпват. На другата сутрин става и поглежда към ъгъла. Картината се е сляла със стената и прилича на избеляла от времето и слънцето табела на стар морски бар, отдавна забравен от хората и рибите.