автор: yavorkostov

Звънецът прониза дълбоката тишина, настанила се удобно в малката къща. Всичко в няколкото скромно обзаведени стаи изглеждаше пусто и вдъхваше усещането за самота.
С празен поглед, облечен с халат, господин Коен или Шами, както всички го наричаха, се затътри към входната врата. Отвори я и насочи пустинята в очите си към дребничка женица, която потриваше посинелите си от студа ръце. Шами не я познаваше.

- Това е за вас - жената посочи с пръст един добре увит, средно голям пакет, прилежно оставен до входната врата на господин Коен. Шами погледна нещото за миг и отново се вторачи неразбиращо в тази непозната госпожа.
- От указателя разбрах, че живеете тук - жената се завъртя в обратна посока и забърза със завидна за видимата й възраст скорост.

Господин Коен стоеше все така неподвижен, явно неразбиращ смисъла на това посещение. Не знаеше коя е тази дама, нямаше ни най-малка представа какво имаше в пакета, а и не се интересуваше. Дребната женица се отдалечи бързо, но точно преди да завие зад ъгъла, спря и се обърна към самотната фигура на Шами.
- Господине - провикна се със задавен от вълнение глас, - много, много ви благодаря!

След това сякаш изчезна в първата пресечка.

Шами повдигна вяло пакета, тръшна входната врата и се върна в стаята си. Сложи го на масата и се отпусна на близкия стол. Какво ли имаше вътре и искаше ли въобще да узнае? Последният месец не се интересуваше от абсолютно нищо. Беше се променил до неузнаваемост. Изпаднал в дълбока депресия, лежеше си на леглото, гледаше в тавана, плачеше и с това се изчерпваха "забавленията" му.

Господин Коен се изправи бавно и започна да къса хартиената опаковка едва-едва, сякаш очакваше всеки момент да експлодира.

Под хартията се показа обикновена картонена кутия. Тя бе съвсем като другите, но само на пръв поглед. Цялата бе покрита с цветни рисунки и множество надписи, явно измайсторени от дете в първи клас. Имаше фигури на хора, животни, самолети и очертания на къщи с пушещи комини. В центъра на тази "композиция" изпъкваше по-голям образ на човек с бомбе. Точно под него се четеше и следният надпис: "Чичо Шами, благодаря ти. Чичо Шами, обичам те." Господин Коен отвори картонената кутия. Вътре имаше няколко шоколада, скъпи бонбони и други малки подаръчета-джунджурии.

Усети, че ръцете му треперят. Краката му се подкосиха, така че ако не беше седнал веднага, сигурно щеше да се намери на пода. Спомените от онзи ден нахлуха като буйна река в съзнанието му. Онзи ден - преди месец. Шами заизважда подаръците един по един, без да им отделя особено внимание. На дъното на кутията имаше картичка. Той я отвори, но минаха няколко минути, преди да зачете написаното в нея. Думите се бяха размазали, или не, всъщност очите му се давеха в сълзи.

* * *

- Тате, а какво има там, долу, никога досега не си ми казвал? - малкото момче се промуши през тесен отвор, служещ като врата към мазето, пригодено за функциите на машинно отделение.
- Не слизай, моето момче, опасно е! - Шами често водеше сина си тук, докато траеше смяната му, по простата причина, че нямаше кой друг да се грижи за детето. Съпругата на господин Коен почина преди четири години и го остави сам заедно с двегодишния им тогава син.
- Сими, къде си? В машинното е много опасно. Ако си там, излез! Чуваш ли ме?

Работата на Шами се състоеше в това да вдига и спуска подвижен мост над реката, по който четири пъти в денонощието преминаваха пътнически влакове. По разписание следващият трябваше да е тук точно след десет минути. Господин Коен се приготви с натискането на един бутон да задейства сложния механизъм, предназначен да спусне моста.

- Сими, чуваш ли ме? Излизай от машинното, че влакът идва.
- Идвам, тате. Тате, а за какво са тези зъбати колела тук, долу, и как?... - чу се глух звук, идващ от машинното, а след това силен детски писък.
- Ох, тате! - от ужасната болка Сими викаше с всичка сила. Крачето му се бе заклещило между две огромни зъбчати колела.
- Идвам, идвам, моето момче! - господин Коен скочи от стола си и за няколко секунди се озова в машинното, хванал за ръка сина си.

Детето пищеше от болка. Сълзите в очите му сякаш викаха: "Направи нещо, моля те!" Крачето му, силно подуто от падането, не помръдваше, здраво прищипано от големите железни колела.

Шами хвана ранената ръчичка на сина си. Започна да я тегли. Малкото дете не помръдваше. Разтреперан, мъжът погледна часовника си. До идването на влака оставаха само три минути. За част от секундата Шами разбра, че му предстои да направи най-трудния избор в живота си. Ако задейства механизма на моста, влакът щеше да премине, но огромните железни колела щяха да премажат собственото му дете, което обичаше с цялото си сърце. Ако обаче вземеше решение да не спусне моста, то синът му щеше да живее, но влакът би излязъл от релсите и много хора щяха да загинат.

Шами изтича обратно в стаята за управление. Издърпа закачения на стената бинокъл. Погледна през него и дъхът му спря. Влакът вече беше толкова близо. Можеше да види лицата на пътниците. Загрижени и безгрижни, големи и малки, заможни и бедни, всякакви. В едно от купетата видя майка с две момиченца. Дечицата се караха за някаква кукла. Много си приличаха, сигурно бяха близначки. Господин Коен свали бинокъла от очите си. Погледът му беше празен. Времето настъпи. Протегна ръката си към таблото за управление. Мостът започна бавно да се спуска. Точно навреме.

* * *

Картичката представляваше копие на картонената кутия. Изрисувана и надписана навсякъде със същия разкривен почерк на някое първолаче, тя изразяваше огромната признателност на този, който я е пратил. Шами я разгледа от всички страни, след което я отвори. Вниманието му грабна веднага малко стихче, напечатано от производителя.

Дъхът роди живот в смъртта,
разчупи се ледът, сковал зората.
Със светлина започва се деня.
Любовта се върна, с нея и цветята.

По-надолу имаше и текст, написан с химикал. Почеркът бе женски и много красив: "Господин Коен, разбрахме какво сте направили за нас. Не можем да изразим с думи колко много ви се възхищаваме и съчувстваме. Вашият избор да спуснете моста запази живота не само на мен и на моето внуче, но и на много други хора. Уви, цената е толкова висока. Ние никога няма да забравим вас и това, което направихте."

Шами затвори картичката и прошепна едва-едва:
- Дъхът роди живот в смъртта...