автор: YOTOVAVA

По всичко вече си личи,
че нейде младостта замина.
Омрежи моите очи
дъждовна ситна паяжина.

Започнах да се будя в три
и да си лягам преди десет.
Забравям хора и пари.
И често питам се къде съм.

Но вън, когато през април
чирикат птици акапелно
и че животът ми е мил
твърдят с любовните си трели,

аз зная, че съм жива. Знам –
пълзи ли в бавните ми вени
надежда, че ме чакаш там
и свободата е зелена.

И в нея, свито на кълбо,
самотно славейчето плаче:
– Светът без капчица любов,
не струва пукнато петаче!