автор: Megolina

Не се бав?, не чакай, мое лято,
да блеснеш в морски и небесни багри!
Дори и календарът сам отмята,
а цифрите му стават все по-драги
и всеки лист светлее като злато
от слънчевите струйки по стената.

Земята се разлисти, сякаш карта
на всяко недоизживяно детство.
Морето е последната ми гара,
а стъпките ми свършват там, където
нощта е топла, а денят отмаря
край пясъка и огъня догарящ...

И слънцето замеси ни, в заръка,
небесната си сутрешна погача.
Надскочих всеки спомен, всяка мъка,
от клоните, които есен плачат.
Притичвам с лекомислената крачка
на някое щастливо първолаче.