автор: pc_indi

В разцвета на безсилието ми – пролет,
с унило слънце и треперещи цветя.
Студът ме драсна с острия си поглед
и ми остави белег от слана.
Оглеждам се за птиците предишни...
Дали ще ги позная по гласа?
Навярно новата им песен вдишвам,
щом в мен покълва нова тишина.
Събуждат се черешата, лозата...
Боли ли ви цъфтежът, мои мили?
Да пея ли, когато ме боли душата,
ако на болката децата са красиви?
Небето пак поплака за Исус...
Така е повече от двайсет века.
Не намери думи и дела,
с които да го утеши човека.
Скъсана дъждовна броеница
бисери в тревата разпилява.
Сега се уча да закрилям птици...
И може би , небе да утешавам.
И да съм малка – капчица дъждовна,
търкулната в дълбоката трева,
сред всички бисери себеподобни,
препълнили очите на света.
Дано намери Бог по- здрав конец,
да ни наниже пак един до друг, да срича
молитвата си с вярата в човека
и светлата му орис да обича.