автор: Samanda

Душата ми понякога е сълза солена
в окото всевиждащо на Всемира.
Тогава без думи някой ми нашепва:
„Пътят към Истината все криволичи,

лъкатуши той през сърца припознати,
с които съдбата ни среща и разделя.
Днес си по-знаещият – учиш другия,
утре си ученикът с урока ненаучения.

Във вярност се кълне често грешникът,
за чест разпалено пледира безчестният.
Току- виж пък за патриот се е изтипосал
оня – продалият себе си, род и родина.

Заробеният не от една страст грешна,
отдавна забравилият пътя към храма,
вменява си ролята на поредния гуру,
уж от демони душите ни ще избавя.

Имат си някои хорица лица безброй,
ала не знаят кое от всички е тяхното.
Смехът ехиден и радостта на Егото им
корени са впили в лъжи и притворство.“


Кого ли поканих днес да погостува
на сълзицата моя – горчиво-солена?
Вярно ли е, че не среща по пътя си
войнстващи със себе си помиреният?

Ако спра да дишам – ще издъхна.
Ако ли спра да пиша – ще загина
в отложената безсловесна битка
за честта човешка, гниеща в тиня.

Samanda