автор: ellyst

Ето я – сбира се армията от прегърбени мохикани,
оредялата армия на умиращи от любов –
побелели момчета с ишиас, кръвно и газове,
изкривени кули на любовни замъци,
сбръчканите останки на непревзимаеми крепости
с бръшлян по стените, сив от времето:
сбира се армията на последните живи поети,
гневни над недокоснато вино, тъжни -
няма ги вече слънчевите момичета
в чиито очи – о, как се виждаха само! –
и ги любеха благодарно, вдъхновено им пишеха стихове,
после ги водеха в клуба с последните си стотинки,
цигара от цигара - целуваха тютюнево, влажно,
говореха за мъртвите поети и за себе си, без ревност –
имаха всичкото време на света, за да станат велики:
По-велики от тях ще бъдем, но сега е време за любене,
за живеене, за изпиване на всичкото вино на света,
дай още, момче – поетът трябва да е винаги пиян
от любов и жени, от целия живот, момче!
А навън нощта дори не подозира, че е венецианска,
на нея и е безразлично за поетите, за всичко,
освен да предоставя скъпоценното мълчание,
звезди, луна, убежището на притихналия бряг,
соления бриз по изпръхналите устни на момичетата.
Нощта е същата- сол и бряг, и купища звезди,
само поетите, на тленността си обидени, днес са тъжни:
няма ги вече слънчевите момичета,
няма ги светлите струи на смеха и целувките;
Момчетата пак са в клуба и поръчват с последните си стотинки,
Но оредяват редиците, вече са само дузина,
лишени от гаранцията за вечност –
да напуснат живота преждевременно
със апломба на Великите – предизвикана чрезвичайно смърт;
и са гневни над недокоснатото си вино – живи са,
братството на все още живите телом поети,
на прокълнатите да умират от любов,
но да не умират от любов,
със аорти, калцирани от лекарства, с аритмия,
със ненужната мъдрост на преживелите петдесет –
Твърде късно е да станеш вечност след тая възраст,
казват те, после се престрашават и отпиват.