автор: osi4kata

Нощта изрече обичайните си истини, луната отегчено я изслуша,
накрая толкова ѝ писна, потули се зад облак и пропуши.
Докато трае скучната тирада, прекършиха се лъковете на щурците,
една звезда почина млада - душата ѝ надолу литна
и падна зад гърбицата на планината, навярно сбъдна цветните миражи
във старческия сън на някого, а утре есенната влага
ще заличи усещането му за сладост със безпощадната си гъба,
ще я изтрие, както се изтрива младост и с тебеширено прискърбие
ще нарисува анемично слънце, ще го запрати във яката на мъглите,
за да покълне то, пресветло зрънце, в безпътицата на очите ми.