автор: Gabriel

Гърдите ми са батискаф
дълбоко във илюзията спуснат,
за живот в хоризонтала.

Време е въжето
разклатено във дълбините,
забравило повърхност...

Незапомнило предели на налягане
и за кои дълбочини е трябвало
да съм нащрек,
да внимавам на живот и смърт,
да изравнявам правилно
и в точните моменти.

Прехвърлил вече всички прагове,
разхерметизирал
смисъл и значение…
Все повече процежда в мен света,
скърца обшивката,
дрънчат нитове,
пукат циферблатите,
усмихват се пукнатини...

Ако съдбата ме направи смачкан лист хартия,
нека е “кош“ от първия опит,
че да хвана поне
надписите накрая...