автор: Albatros

... какво да си открадна от света, когато нявга тръгна към небето,
три стръкчета от летните жита – и книжицата, дето снощи четох,
трошинки от дървесната кора подир кълвача, чукал като бесен? –
или колчан от птичите пера? – да пиша невъзможната си песен,
невям доде говорим си на „you” – и тихо Бог от облака ни бройка,

да смъкна кротко бялото фишу от блузката на някоя девойка? –
да гребна шепа есенни листа – и с тях из листопада да изчезна,
когато тихо пада вечерта, разтворила над мен безмълвна бездна,
красив е този – тъй нетраен, свят! – едно ръбато бисерче във мида,
и някой ден – несмислено богат, с прекрасната му обич ще си ида.