автор: SELENA

По случая с убийството на ученичка от нейните приятелки в град Пловдив

Когато случаят с Маргарита бе разкрит, хората се стъписаха.
Трудно е за човек да проумее че някой би посегнал на човешки живот в подобна крехка възраст.Каква деформация се е извършила в детските глави и защо? Някои обвиниха държавата, други родителите или училищното настоятелство, а трети просто впериха мълчаливо поглед в снимката на усмихнатата ученичка и денят им протече по-мрачно от обикновено. Но в съзнанието на всеки тайно си проби път една страшна мисъл. Мисълта за злото, което може да се излюпи от розовата какавида на детската душа и което подава лепкавите си пипала към външния свят. Мисълта,че тези деца са таяли такава завист в себе си, която е изригнала като лава и е отнесла всичко по пътя си. Включително и един човешки живот.
Завистта е сила,враждебна на живота. Тя съществува, за да му противодейства. Следователно завистта е смърт- дори когато е пасивна, защото има потенциала да навреди. Тя иска и би се възползвала от всеки случай да умъртви, да стъпи върху това, което пулсира, като не се стреми непременно към физическо убийство-нейната цел е да убие духа. Когато дете, таящо в сърцето си завист, убие, то е извършило това напълно съзнателно. Завист с подобни проявления не е обикновена детска ревност или детско негодувание.Това е умишлено престъпление, осъзнато нарушаване на естественото право на човешки живот, защото е замисляно дълго и е разяждало съзнанието. Акт срещу човешкото достойнство, който доказва дехуманизацията на нашето време .
"Човек е осъден да бъде свободен",казва Сартр. Много философи са посочили измеренията на човешката свобода. Човек е свободен да прави избор, да се насочи към идея или цел, които да осмислят живота му и да го направят продуктивен. Оттук започва да се изгражда достойнството. Но какво е необходимо, за да се циментират основите му? Моята лична позиция е, че това е убедеността за стойността на Аз-а. Устойчивата духовна увереност не се подронва от изменчивия външен свят. Тя пести силите на душата. Огромните количества енергия, които хората хвърлят,за да докажат на другите на всяка цена че са стойностни, могат да бъдат употребени за личното усъвършенстване. Мисълта,че си уникален и заемаш своето място в света, като знаеш,че никой не може да те замени, издава вътрешно достойнство. Завистливият човек живее в непрекъсната тревожност,че ако нещо стойностно е близо до него, ще се открои собствената му посредственост. Той се ужасява от разрухата и хаоса, които царят в него. Оказва се, че ада или рая са тук на земята, в самите нас. В това се състои магията на мислите, която може да приеме формата на проклятие. Маргарита е виждала света като красиво място. Тя е четяла литература, рисувала е и със стихове е описвала това, което я вдъхновява. Чрез творчеството си тя е изразявала любовта си към живота и се е отърсвала от лепкавите прозаични мисли на ежедневието.
За разлика от Маргарита, приятелките й са имали друг вид занимание - омразата. Човешкото съзнание не търпи празнини - там, където няма нищо, запълва с омраза.Тя създава илюзията за целенасоченост. Омраза,която не е предизвикана от нищо,освен от собствените комплекси, се нарича завист. Тя се стреми да "удуши" чуждата конструктивна свобода и едно от най-успешните оръжия на човешкото зло. Завистта обикновено е тиха. Моментът, в който може да се роди, е този, в който детето разбере, че около него има хора, живеещи живот, какъвто то няма. Дълго време преди това, растящо в стерилната семейна среда, то няма база за сравнение и е изпълнено с доброжелателство към света. Изведнъж завесите се вдигат и то се озовава на сцената на живота, където често някоя част от декора ти пада на главата или докато заекваш объркано, някой до теб брилянтно изговаря репликите си. Тогава изниква първата житейска дилема-дали да се ориентираш към своето собствено евентуално щастие, или да се втренчиш в чуждото, което очевидно никога не свършва.
Ерих Фром сравнява двата основни модула на житейското съществуване - битийния и притежателния. Той дава пример за красиво цвете, което забелязват двама различни човека.Първият изпитва непреодолимото желание да откъсне цветето и да се вкопчи в мъртвото му стебло, a вторият просто спира да му се наслади. Първият винаги остава разочарован, защото не е открил тайната на жизнената сила, която е изпил с пръстите си. А този, който се е наслаждавал на цветето отстрани, отминава щастлив, защото е спотаил в душата си спомена за красотата му. Подобна аналогия можем да направим със случая в град Пловдив. Три приятелки са неразделни до момента, в който едната видимо се откроява като по-хубава и способна от тях, което събужда яростта им и стремежа им да сложат край на живота й. Моето мнение е,че темата за (не)осъзнатия стремеж към умъртвяване на красивото излиза извън рамките на личната съдба на Маргарита и добива социални измерения. За човек винаги ще е по-лесно да изкорени красивото, отколкото тепърва да засява семената на труда си и да чака реколта. В случай че успее да изкорени всичко красиво (което впрочем е невъзможно),той ще се чувства доволен, защото навсякъде ще вижда еднообразна пустош и неговата собствена градина няма да се откроява със запуснатостта си. Начина на живот, който се противопоставя на подобен социодеструктивен такъв, е "съзерцателния живот" на Аристотел. Той е жизнеутвърждаващ понеже при него човек наблюдава хармонията около себе си и не се дразни от нея,а напротив- вдъхновява се. Психически здравата личност се стреми да се обгражда с хора, които я превъзхождат, защото това я провокира да се активизира и да отваря очите си за нови хоризонти. Замърсената със завист психика има нетърпимост към това, което има собствен блясък.
Доброто има един голям недостатък- то притежава природна наивност. Дори и интуицията да му подсказва,че нещо не е наред, щом види широка усмивка, то е склонно да й повярва. В "Човека, който се смее", Виктор Юго казва: "Зъбите могат да гледат така, както очите могат да хапят". Човекът, изпълнен с достойнство дори и не подозира каква низост може да съществува около него. Този, който е устремил поглед към слънцето, не вижда термитите, които копаят дупка под краката му. Надеждата се състои в това, че един ден животът ще се научи да противодейства по-добре на смъртта, а любовта на омразата. Тогава цветята ще разпръскват уханието си в слънчевите дни без мрачен облак да хвърли сянката си върху тях.