автор: Vesan

(из цикъла "Вицове в рими")

Отново, както всеки божи ден
в последните петнадесет години,
Иван прибра се в къщи уморен
след работа. Пак беше с „Господине,

простете ми, че пак Ви притеснявам,
и моля за заплатата, но вече
как без пари съм, пети месец става…”
пресрещнал своя шеф, а той му рече;

„Разбирам те, Иване, но и аз
останах без пари. От общината
дължат ми триста бона! Всеки час
се моля да ги пуснат… Та заплата

ще видиш след това! Ако желаеш,
свободен си… веднага напусни…
за твойто място много чакат, знаеш…”
Сконфузено се беше извинил

и тръгнал си. И ето, че сега
седеше в къщи, мислейки унило
какво ще прави, Господи, с дълга
натрупан неизбежно. Подранили

във този миг от детската градина
прибраха се жена му и детето –
момиченце по-нежно от картина.
При него то се гушна и с ръцете

очите му затвори. „Тате, само
очички затвори… – извика – Моля!”
„Защо бе, мило?” „Ми защото мама
разправяше, че нашите неволи,

че трудностите, дето все говориш,
че мъчат ни… че всичко туй ще спре,
ще свърши, щом очите си затвориш…
Тогава ще живеем по-добре!”