автор: traveller

Огъна се времето някак назад. От моята шепа валят слънчогледи,
шосета без име и спомен за град, момиче и стълби, врабчета и зими.
Разсипват се сънени в някакъв прах, вятър на точки от облаци бледи,
парчета от Слънце, сълзи без вина, и гробища - сбрали душите без име.

Огънато време и шепата прах - уж стисната, здраво посяла по устните
тоз сън, в който ставам и принц, и монах в тавана, изпълнен с помръкнали птици.
То разделя небето - за мен и за тях. Небе да делиш си е чисто изкуство.
А после заспивам под моята част. И литвам над себе си, яхнал орлица.

Разтварям си шепата - нека вървят по вятъра всички ненужни реликви.
В огънато време моят поглед назад е почти като сняг - и съвсем като мене.
Посегнах да хвана заснежения праг, да пипна земята, от която поникнах -
но в огънато време и през преспите сняг пепелта ме позна и ми прати спасение…