автор: ivliter

От нищото излиза слънцето
и тръгва с мравешки най-тихи стъпки
по гладкия си дълъг път.
Понякога, сред другите,
човек се чувства тъжен и самотен.
Дали и слънцето,
сред всичките слънца на нашата вселена,
понякога
се чувства изоставено и безутешно?
И в бляскавата светлина
на бавно тръгващия ден
дали ще можем
да разчетем посланието на съдбата,
записано в полюшването на тревата
под напора на тихия ветрец?
Циклоните на чувствата внезапни пак
безмилостно ще ни въртят
по стръмните спирали
на невъзможно щастие
в диханието на предопределеното.
Кого ще срещнем там
или самотни ще играем своя пирует
в недоумението си от неочакваното?
Блажени спящите, които не сънуват,
защото те това не осъзнават.
От нищото се ражда слънцето,
през нищото върви
и се завръща в нищото…