автор: milyovelchev

Изгребваше пепелта от камината с желязна лопатка и внимателно, за да не вдига прах, я изсипваше в една поцинкована кофа, когато забеляза жълтото парче ламарина. Взе го с два пръста и издуха пепелта. Беше малка, месингова панта. Разрови, намери и другата. Не беше сигурен, но можеше лесно да провери съмнението си. Изправи се, отиде до скрина и отвори най-долното чекмедже. Кутията я нямаше!
***
Няколко дни по-рано, докато търсеше кибрит, за да запали камината, намери дървената кутия в дъното на най-долното чекмедже на шкафа. Отвори я и видя писмата. Миг преди да я затвори, прочете в левия ъгъл на най-горния плик нещо, което го смрази – малкото име на изпращача! Николай! Може би не трябваше да отваря плика, но за миг реши, че е по-добре да знае истината, отколкото да живее с догадки и съмнения. Прочете само началото, обръщението: „Здравей, моя любов…“ Това му беше достатъчно. Сложи писмото обратно в плика, притвори внимателно кутията, върна я на мястото ѝ и затвори чекмеджето.
Значи не е било шега – когато го нарече Николай онази вечер! Неволно е изрекла името му, а после е измислила оправдание. А той, глупакът, ѝ повярва!
Реши, че този път не трябва да действа импулсивно. Трябва да „брои до десет“!
През следващите дни, колкото и да се стараеше да не показва това, което го разяжда отвътре, беше сдържан, усмихваше се насила и на нейното „Какво ти е? Виждаш ми се тревожен!“, отговаряше: „Нищо ми няма! Така ти се струва. Всичко е ОК!“
Няма как всичко да е ОК, когато любимият човек до теб живее с мисълта за друг. За Николай ли си мисли, когато го прегръща и целува? И кой е този Николай? Жив ли е? Умрял ли е? Защо не му каже? Това не е приятелство! С приятел се споделя! Може би го прави с цел да не го нарани, но вече не са деца и е напълно нормално всеки от тях да е преживял своята голяма любов, да я носи… и пази в сърцето си. За това не би я упрекнал. Не… глупаво е. Но защо го лъже?!

***
Не можа да се сдържи и устните му се разтегнаха в тънка усмивка. Пое дълбоко въздух и шумно го изпусна. Почувства облекчение. Огромно облекчение!
Наля си два пръста коняк, изпи го наекс и пак си наля. Взе кристалната чаша и седна във фотьойла. Миг след това остави чашата на масичката, пъргаво се изправи, клекна пред камината, нареди подпалките, цепениците, подпали ги с газовата горелка и отново седна.
Изгорила е кутията с писмата! Изгорила е онова име… онези думи! Защо? От страх да не се разкрие лъжата ѝ? Или е решила да изтрие всички спомени? Да заживее с настоящето, да забрави миналото? Каквато и да е причината, направила го е заради него. Защото за нея сега той е важният и не иска да го наранява. Това му стига!
Беше време да си тръгва. Вкъщи го чакаха и трябваше да побърза, за да не закъснее. Сложи желязната мрежа пред огъня и тръгна да излиза. На вратата се спря и се върна. Извади тефтерчето от вътрешния си джоб, писалката, скъса един лист и написа: „Приятна вечер!“ Остави бележката, усмихна се и добави на глас: "... Моя любов!"

***
Горящата камина, бележката с „Приятна вечер!“, миризмата на парфюма му я развълнуваха. Тази вечер щеше да бъде сама, но не и самотна.
Наля си чаша вино, извади от дамската си чанта някаква книга и седна във фотьойла пред камината. За миг се подвоуми, пресегна се към масичката, взе бележката, дълго се взира замислено в нея, дълбоко въздъхна и притвори очи.
Едно дърво в камината изпука и я стресна. Разтвори книгата, постави внимателно бележката между страниците, извади от същото място друг бял, сгънат лист, разгъна го и се зачете: „Здравей, моя любов…“