автор: anaangelova

Ти не си истинска. Там стои някоя друга, с твоето лице, име, ръст, години, тяло. Близначка може би.И сърцето пулсира като в луда надпревара. Чувстваш се заровена в земята.
Диханието е накъсано, не достига въздух, челото- мокро, а устните горят като жарава. Очите са освирепели хищници на дързостта. Дързостта да преминеш границата, за да рискуваш и да видиш какво има отвъд.
Потокът от бездни те влече подобно на водопад надолу към обширните неизброими райски кътчета. Желанието да превъзмогнеш собствената болка е коректив за себеопознаване. Свръхчувствителността е божа даденост, така намираш истинските корени на доброто.
Вярвам в присъщата за човека доброта, в неговия стремеж да се усъвършенства.Нашият ад са земните ни грешки, в непрекъснатото догонване на вярата. Надеждата и двете и сестри са като трилистна детелина, ухаеща на пролет. Съживяваща като обич след опознаването. Миговете живот са синкави снежинки, стелещи се на тротоара.Хората ги стъпкват на сутринта, превръщайки ги в кал.
Хората! И сезоните!...Единство в противоречието, неуместност в общуването. Обърканост в пространството. Мелодия на лудостта. Ревност срещу спокойствието.Шум и грохот по асфалтираните улици. Листа, дървета, бебешки плач, мъка по младостта, погребален марш.Сезоните приличат на хората, сменят маските си при поредния карнавал. Виждаш очертанията от мъглата, оставили тежките си следи във времето.Алените лъчи на слънцето чертаят обърнати хоризонти. Защо студът оковава мечтите? Превръща в кристали душите?
Истинска ли съм?...
Или пореденият фалш се изписва върху полета ни от надежди?...
Прилича на духа от отминалата слава, крачеща отляво на мярата: добри ли сме, когато лъжем?... Порочни ли сме, убивайки човека?...
Елегантността на леността се е свила на масата с многото питиета и мезета. Чува се фалшив баритон. За кратко.
Спрях да виждам, да чувам, да чувствам, да се наслаждавам, да очаквам,... но това не означава, че ме няма!...
...Земята ме приюти!