автор: anaangelova

"Не се страхувам от чуждите куршуми
не се страхувам от тайнствената смърт,
не се страхувам от теб-вина
не се страхувам от небитието нейде..."

В средата на времето те зърнах. Издирваха беглеца. И те скрих.Мълчах умело, мълчах дълго и по цели дни.Говореше ми тихо-по тялото човешко.
...Стенания...
...Еротика...
...Сливане...
После, когато ме удари, се уплаших.Не те намразих. Мразех себе си. Ненавиждах се, докато отворих сърцето си, за да прокърви.След това-пак ме люби. Раздрах гърба, лицето, сивотата...И нищо, нищо вече не беше същото.
...Капки кръв.
...Обладаване.
...Вглъбяване.
...Покой.
В средата на времето исках да те прогоня.Далече, далече, и пак, и пак...Там, където и вятърът не стига и мечтите умират.В нищото!Спри! Не докосвай вратата!Стой отвън!Желанието се смеси с плесницата.За кой ли път...Не можех да те заобичам, особено когато не съм преставала да бъда влюбена жена!
...Две души.
...Две зони.
...Два прозореца.
Поглеждам в мрака и очите различават тъжен момински силует. Моят е! Сред любимото огледало държа в ръката си счупените клонки на любовта. И помня едно далечно минало.Мисля за зеещата пустиня от спомени и сред тях - се е изправило подсъзнателното Фройдово Аз.Усмихва се.Уверяваме в Истината.Желае да му повярвам.Ти си в депресия, послушай ме, сега ти си слаба...
- Не разбираш, не съм слаба, просто умо-ре-на!-настоявам , ала бавно и насечено.
...Бягам.
...Все надалече.
..Там, някъде в тъмното.
На сутринта започнах да кървя. И чрез кръвта се роди новото начало, роди се тя-Мариела! Роди се в живота, в реалността, от тази глупава реалност, от която толкова усърдно бягах!Детето плачеше, сучеше, молеше...Докосваше с ръчички света и се възраждаше отново.А как те зовеше! Чу ли я, Господи!Чул си я, сигурна съм...На ръката имаше бенка. Помня добре. Появи се на третия ден. И остана с нея.Може би трудностите ни правят по-силни и по-устойчиви на капризите на съдбата.Затова:
...Вземи ми душата-продай я на безценица!
...Вземи тялото - разкъсай го на парчета!
...Вземи очите- запали от тях огъня!
Заключих се.Полегнах. Чувствах се спокойна. Бях им я дала. На социалните. Дадох я без да заплача.Поисках само да стигна стаята, моята малка, невзрачна стаичка,но пълна с копнежи и с много илюзии...Там са любимите, ела, ще ти ги покажа!
...Опознай ме.
...Събери ме.
...Разбери ме.
И с отворени обятия се молех за спасение.
Мрак.
И от мрака се появи ангелът.Раздирах се, раздирах те, раздирам се!А трябва да прогоня видението!Усещам- още съм жива. А в средата на времето разбирах, че винаги има нещо по-страшно от самотата-това е липсата на надежда!Надеждата е синоним на вярата и пътеводител на човешкото...Когато я няма, раздират те крамоли и тегне проклятие...Тогава се питаме:Защо?! и отговаряме:Не знам, аз бях толкова добър...Оправдания по средата на времето...
...Събери ме пак, случайност!
...Дай ми знак да живея!
...Намери ме, прегърни ме, обичай ме!
Все не успявам да те зърна.Не, не бива да се страхуваш, ела!Ще мълча и ще те чакам в покоите.И пак ще се любим, и отново ще се преоткрием. Ще потърсим Мариела и ще бъдем отново семейство! Ти, обич моя, моля те, само ела! Успокой, целуни и постой! Защото...
Ако те прогоня-ще умра...