Не очаквах, че точно на мен ще говори
от върха на земята устата на орех.
Аз вървях по небето и решех перата
на душите, които играят на вятър.
Бях лекувала птици и можех да литна
като тихо прошепната бяла молитва.
Ала ето, че нещо безлично и грубо
избоботи, че още съм мравка по хубост.
Че пълзя по кората на земната къща,
а дървото е най на земята могъщо.
От корона до корен живота оплита
за да ида при Господ по стълбица вита.
За да мога щом стигна върха да откъсна
като ядка сърцето си с кървави пръсти.
Да отворя вратата и ядката сладка
да оставя до някоя тъжна тетрадка.
А когато дете я препълни с чертици
да повярвам, че те са гнездото на птица.
Цвета Иванова