автор: yotovava

От звуци тишината ли гъмжи –
от шепоти на тръни и тревици,
неизмълвени ласки и лъжи,
или от дъхове на спящи птици,
размах на пеперуда в пустота,
и дълга крачка на щурче в безкрая
търкулване на капчица роса
във опита си да достигне Рая.
Там паякът, опиянен, тъче
във мрежата си звездни лабиринти.
Мушица любопитна със краче
заплита се из хищните му бримки.
Все някога и аз ще се поспра –
задълго тишината да послушам
във валога, в къртичинка добра,
в сълза от листопадите в Очуша,
из клоните на голата липа,
в шептежите на съхнещата бара.
Там тихият ѝ ромол ми попя
и ме помоли да не губя вяра.
И зная – Бог понякога у мен
среднощ, невидим, вмоя сън говори.
И може би е дар благословен
да чувам болката на всички хора.
Роди ли се от тишината звук,
навярно той е част от друго цяло,
и тръгна ли си някога от тук –
ще тръгна, за да почна отначало.