автор: anaangelova

Съвестта ме молеше...
Спасявам се от теб, бягайки навън.
Нощта обещава да подари своите тайни.
Ухае на теменужени страсти по кремавите пориви за обич.
Синя луна задава въпроси към пространствените илюзии за надежда.
Дъждът облича улиците с капки безцветно небесно щастие. И търси полъх от копитата на Рая.
Съвестта ме увещаваше...
Спасявам се от теб, бягайки.
Разкъсвам се на части, така ще намеря изгубеното.
Обичам те и с устни прегорели, охлаждам коси по улиците слепи.
Гърдите тежат като каменисти планини.
Ръцете се впиват в миналото.
Викът поглъща спомена от раздялата и превръща насладата в болка.
Съвестта тъгуваше...
Спасявам се от теб, отнемайки си бъдещето.
Прозрачно кълбо от думи, следва черна мъка от тамян.
Покрити хоризонти поглъщат глътката вкус от кафето черно.И зариват бедра в кал от обещания.
Ехото от празника е на дансинга, послан със стъкла.
Музиката слива телата веднъж, и още веднъж. Още! Още! Защо да се спасявам? И питам съвестта си...
А тя ми отговаря:-Ще страдаш, ще плачеш, ще изгубиш! Ще убият младостта!
-Но аз съм щастлива! Обичам го!
-Щастлива ли? Твоята невинност ме разсмива. Телефонът звъни, не го вдигай, спаси се!
-Не ми заповядвай! Досаждаш!
Инатът взе преимущество.
Досадно прозвуча моето:Ало?
-Маргарита, здравей! Обажда се една непозната.Името ми е Вечност.Ти прогони съвестта, но мен ме послушай!
-За какво?
-Завещай ми душата си!
-Душата?! Но за какво ти е ? Само тя ми остана...
- Така ще запазиш онова, което имаш-Николай. Утре пак ще те потърся. Помисли! Шансът е до теб, помогни ми и се съгласи.
-Но аз съм щастлива! Съвест, къде си?...
Тишина.
Сърцето нашепва за предстоящите възможности.
Николай се усмихва и целува натежалите гърди, пламтящите устни.
После-заспивам.
Нищо не помня.
Ей, съвест, къде си?
Тишината е плашеща.
Спасявам се от теб, бягайки.
Вечността прие с хаплива алчност душата на жената.
И тогава...Нищо вече не беше същото.
Спря да чувства любовта, намрази дъжда,луната, деня...Забрави коя е, къде се намира, в кого е влюбена...
Някъде далече разплаканата луна събираше звездите, за да разкаже...- видимото.
Всеки ден беше тъмен, и толкова тих...Тъмнината възражда ли?
Съвестта потърси друго момиче. Раят е Ад, а прозрението е тяхното отражение.
Топящото кълбо от вяра се сгуши в теменужените сънища.
Тишината- остана.
Николай -също.
Но тялото не чувстваше нищо.
И нищото се изравни със Самотата.
Онази вечната...