Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 430
ХуЛитери: 1
Всичко: 431

Онлайн сега:
:: marathon

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПри извора на живота
раздел: Разкази
автор: Perpetuum

Крайна спирка. Слезе последен от рейса на празния селски площад. За малко да напиша- "прашния селски площад". Но щеше да е доста банално клише, а няма да е и реалистично, нито пък да звучи съвременно.
Защото ако беше така, значи става дума за старото време. "Толкова някога, колкото много лета", както се пееше в една популярна някога песничка. Тогава идваше в майчиното си село доста по-често и за по-дълго. Нищо че на пръв поглед то бе твърде изостанало, сравнено с големия столичен град, където прекарваше в нетърпение до следващия пореден път останалите единадесет месеца на годината.
Но времената са се променили. Улиците отдавна вече са добре павирани, а някои дори и асфалтирани. Та нали трябва и селяните, пардон- фермерите, да са в крак с времето я, няма повече да разбиват новичките си автомобили по калдаръмите, нито пък да си ги мацат в калта и гьоловете след проливен летен дъжд. Макар че това лято няма помен и от дъждец. Суша като в Сахара. Сподели с приятелите: - от Африка идвам, но тук май ще пукна от пек и жега. Шега, тоест. Селото си има и тротоари- те сякаш са по-широки и от софийските, там от паркираните по забраненото коли не можеш да се разминеш по пътя си с другите. Но едно село си е истинско, ако е без никакви тротоари. Тесните ивици, по които сноват хората, се разделят от така наречените улични платна само с посадените дръвчета: най-често липи, или вишни и череши. Точно такова беше и неговото... Макар че то завинаги щеше си остане най-истинското село на света, както и да се преобразява!
Първото нещо, което му дойде наум в нетърпимо горещия следобед , е да се отбие до магазинчето отсреща. Влезе в "смесения" магазин- така му се викаше на времето. И като че ли изведнъж изтрезня и действително се охлади, защото климатикът бе пуснат под пълна пара. Неговото село- с климатици! Това просто не можеше да го повярва! Само като си спомни някогашната мизерия вътре, в същото това помещение- сред полупразните рафтове се валяха вафли за по пет стотинки. Истинска радост за децата. Ако естествено можеха да си позволят и си купят някоя, че нали заедно с жълтата лимонада правеха цели десет! Е карай, не всеки ден пък е Великден, ще преживеем някак си до утре и без тези лакомства- утешаваха се малчуганите. Намираха се благинки и за възрастните: на всеки две седмици някакви маслини например, които по сегашните критерии щяха да са с етикет по-зле и от трето качество. Толкова рядко ги "пускаха", според една от най-разпространените крилати фрази на социализма. Сякаш ставаше дума да ги пускат "отгоре" в книжни торбички от евтина амбалажна хартия- като с парашути из поляните, предназначени за полигони на близкото учебно летище. Разбира се- не всякога ги доставяха- но в замяна опашките за тях бяха дълги и най-редовни.
Посегна към хладилника, като се колебаеше коя марка минерална вода да си избере измежду изстудените пластмасови бутилки. Пред вносната от френските Алпи предпочете българската, и то специално подбрана от региона. Няма как- местен шовинизъм, все пак. Плати на усмихналото му се насреща девойче и моментално, без пресекулки, отпи от спасителната течност. Асоциативно се досети за стиха на Веселин Ханчев, с неговите лозници и "мили селски момичета". За негово щастие селските дворове, за разлика от бетонираните градски пространства на престижния квартал "Лозенец" в столицата, все още са отрупани от асмите, а от някъде се дочува непресторен женски смях.
С недоизпитата още бутилка в ръка, пое по криволичещите улици към къщата на дядо и баба си, където от години живееше самотно една от неговите лели. След малко достигна до извора с каменната селска чешма. Толкова е стара, че издяланата на ръка година, кога е била градена, неусетно се е заличила от вечно течащата вода наоколо. Но най-вече от времето, което още по- неумолимо се е преливало в миналото и спомените. Перифразира за себе си мотото от един популярен американски сериал на: "Както изворната вода, така изтичат дните от нашите животи". Само старите знаят кога и какво е било, и то единствено по приказките на техните баби и дядовци. Чешмата е с три корита, два чучура на средното. Край нея вечно е шуртял живота, кога по-бързо и буйно, кога по-бавно и провлачено. Особено оживено ставаше надвечер, когато малко и голямо се стичаше за да напълни менци, стомни и оплетените дамаджани. А на тях, малките, се падаше отговорното задължение да ги опазят здрави и неразляти чак докато се върнат в къщите си. По това време през площадчето минаваха паститирите и говедарите, като непрестанно и гръмогласно подвикваха след стадата с овце или черни биволици, в техния край им викаха малачки. Но най-великолепно величествени бяха конете, впрегнати в каруците или пък пуснати временно на воля и свобода. С походката си показваха, че достойно осъзнават собствената си важност за селския бит и поминък.
Погледна към чешмата с извора- явно беше пресъхнал от години. Къде ли поят добичетата в тези сушави години, попита се зачудено. Ала за хората не се съмняваше защо ги няма наоколо- знаеше че всяка селска къща си има своя чешма и затова не се налагаше да се ходи повече до общата и единствена. Дали е за по-добро или не, спорно е. Нещо завинаги си е заминало с миналото, заедно с онова усещане че всеки тук е частица от селската комуна. Липсваха разговорите за времето и предстоящата реколта, вече за скоро починалите научаваха от облепените с некролози врати и порти. Нямаше ги и момчетиите, въртящи се наблизо със спотаеното им желание точно там да срещнат бъдещите си момичета. По-модерните семейства даже не точеха вода от чешмата на двора си, това им се виждаше доста старомодно. И те като него предпочитаха да си купуват всекидневно минерална от магазина. Но дали купешката наистина утолява жаждата, това е въпроса!
През нощта от селската тишина многократно го разбудиха влаковете, профучаващи към близкия град (между впрочем неговия роден). А в съня си се питаше- защо те не спират на тази малка гара? Та нали тук е центърът на Света, центърът на Вселената. Или поне на неговата, някога...
На другата сутрин си тръгна обратно. В тези забързани времена май не можем да се задържим никъде повече от ден-два, колкото и да ни се иска или да ни е мило. Потегли с автобуса, почти празен от началната спирка. На седалката зад стъклото поприкриваше влажните си очи. Питаше се- Кога ли пак ще се върна, било то и за кратко? И осъзна, че наистина точно тази е началната спирка в живота му. В края на селото го нахлу най-ранния ми спомен. На същото това място с майка си. Гледа към най-близкото село, то му се струва толкова далеко, че си мисли- никога няма да стигна до него. А е разположено на по-кратко от два километра. Трябва да е бил много малък, щом така му се е струвало тогава. А сега? Сега се беше отдалечил от корените си на повече от 10,000 км. Недоумяваше как всъщност е успял да се озове чак до там. "На края на географията" ли се казваше, или нещо подобно? Невероятно, но факт! И да искаш, не можеш да го измислиш; както понякога ни се случва с нещата. Когато споменаваше на някого, че е прекарал 30 години в Африка, дори на него самия не ми звучеше чак толкова дълго. Но ако доуточнеше, че всеки втори ден от живота си е прекарал там, това вече изглежда по-достоверно и доста показателно.
Обеща си:- ще пазя внимателно в шепите си глътка от изворната вода на чешмата, понеже съм убеден че е най-ценното нещо, което някога ще притежавам. Досущ както е с чистата вода на детството за странника, пътуващ из житейската пустиня. Живата вода, без която не можем, до края си...


Публикувано от Administrator на 04.11.2018 @ 19:40:44 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Perpetuum

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

03.12.2021 год. / 02:49:57 часа

добави твой текст
"При извора на живота" | Вход | 4 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: При извора на живота
от lubara на 20.04.2019 @ 11:38:21
(Профил | Изпрати бележка) http://lubopnikolov.blogspot.com
Не бяха единадесет месеца, девет, най-много десет месеца бяха!


Re: При извора на живота
от malovo3 на 07.11.2018 @ 14:16:52
(Профил | Изпрати бележка)
Прекрасен разказ! Не толкова материалното а, младостта от онова време! Поздрави!


Re: При извора на живота
от Angelche на 06.11.2018 @ 00:37:27
(Профил | Изпрати бележка)
Върна ми много спомени.....


RE: При извора на живота
от Markoni55 на 04.11.2018 @ 21:09:51
(Профил | Изпрати бележка)
Затлачихме изворите за съжаление....Бях тук, бях с теб и детството.