автор: Mitko19

Носим своите мъртви във нас.
Затова не се смееме често.
Затова ни затрогва до плач
някой стих или жест, или песен.

Помним много отминали дни,
помним хора, отдавна живели.
И въпрос ни тормози: – Дали
най-доброто от тях сме приели?

Но животът изисква от нас
да сме действени, борбени, силни –
да решаваме с хъс всеки час
куп проблеми, дори непосилни.

Уморява се всяка душа,
да поплаче тя иска на воля.
Затова всички скръбни места
на Задушница пълнят се с хора.

С превъзходство ни гледат деца –
поотрасли, безгрижни и смели.
Носим своите мъртви във нас,
затова рамене сме привели.