автор: secret_rose

Да живееш в милионен средиземноморски град не е като да живееш в малко и китно средиземноморско градче. Тук хората нямат имена и дори визуално не успяваш да ги запомниш, защото непрекъснато се променят. Съседите са различни поне пет пъти в годината, веднъж имат деца, друг път кучета и тъкмо запомниш къдравите букли на комшийката от съседната къща и опечеш тарт, за да ползваш уханието му за отърваване от скуката в жегите, и тя вече се е изнесла.
Така е, защото хората в големия град са непрекъснато в движение, амбицирани и нервни, завъртени в безкрайната гонитба по благосъстояние и престиж.
А в малките градчета сякаш времето е спряло. Там следобедите са изтегнали снага по белите дувари с нацъфтяла бугенвилия, дремят под мъркащия съпровод на кварталните котараци и ухаят на домашно сладко, шербет и динени семки. Лепкавият въздух събира прах по боядисаните в синьо кепенци и хората до един имат имена. Исмет амджа, обущарят, например никога не можеш да сбъркаш - сивото му кепе е безотказна емблема на уют и ведрина. Бакалията, рибарите с количките, покрити със синя мушама сутрин по ранина, еснафите - всички се знаем. Познаваме и шивача, знаем и стария му дюкян в края на мегдана, аршина му и безбройните оплетени конци, ширити и панделки, които до обяд реди на картонен параван пред вратата, а след обед - с часове прибира. Знаем и децата им, гледаме ги как израстват по изгрев и по пладне вече са заритали топка в градината на Хаджи Мюмюновото кайвене, дето са насядали старците им на по финджанче турско кафе. В такива малки, средиземноморски градчета имаме махали, а в махалите - вековни буки, смокини и фикусови дървета, по чиято кора са изчегъртвани безброй любови и страсти, и всички се помнят, защото в малките градчета винаги има някоя голяма любов, за която да разказваме и да пеем. Една такава любов е и нейната - на младата учителка Ханифе. Нея всички я знаем, дойде преди две лета да учи децата в единственото училище на малкото средиземноморско градче.
Често се случваше, особено в меките крайморски привечери, когато улиците пустееха, стопанките кръжаха край оджака, а децата са забили нос в тетрадките с домашни, Ханифе да наметне плетен шал на раменете си и да тръгне бавно към каменистия плаж. Чували сме я да напява онази стара песен с мила мелодия "Джадделерде рюзгяр", а вятърът да и приглася. В красивата и песен, литнала над градините винаги имаше една спотаена тъга. И как да няма, тя бе дошла тук от Анадола, старият и баща бе останал сам в Анкара и младата девойка преживяваше за него. Всеки път, щом седнеше сама на дървената маса в малката си кухня или набереше гергини в градината, мислеше как това щеше да го зарадва. Днес отново затвори дървената портичка на къщата с малко тъга, пусна ключа в джоба си и пое към морето.
По улиците нямаше никой, само две момчета премитаха двора на кайвенето. Момчета - ратайчета - в малките градчета чорбаджиите наемаха децата на по - несъстоятелните да свършат туй - онуй, та да изкарат някой грош, че ризките и тетрадките бяха скъпи, а младата даскалица не можеше да купи на всички. Хаджи Мюмюн ефенди се беше засрамил, като научи, че Ханифе е купила униформи за братчетата от крайната махала и сам поде инициатива. Назначи децата помощници, събра еснафите в кайвенето, нареди им да отделят малко от дебелите си кесии и организира помощ за класа на учителката. А сам реши да изучи едно дете, най - бедното в градчето, че то и майка си нямаше, само Кязъм го гледаше него, хазър беше братовото му дете.
И точно братовото дете на Кязъм тази вечер припна към Ханифе и засрамено бутна нещо в ръката и, а после толкова бързо се изгуби зад вратите на дюкяна, че тя не успя да го разпита. Беше бележка. Малка, написана с разкривен почерк и смешни букви, но претенциозен почерк, с плътно мастило, личеше нрав от него, нервност, личеше, че който е писал е бил нртърпелив човек, или повече не е искал да чака. На бележката пишеше:

"Ханъмефенди! Ако не намерите поканата ми за твърде дръзка, приемете я! Ще ви очаквам на брега тази вечер в 20.00 часа." И беше подписана: "Кязъм бей".

Ханифе ококори очи от изненада. Малкият се беше скрил, а братчетата в градината нямаше да и кажат нищо. Първоначално се ядоса на дързостта на този левент, но после прочете бележката пак и пак, накрая я смачка и пусна в джоба. Загърна се плътно в шала си и се върна у дома.
Ханифе дълго не можа да заспи. Познаваше Кязъм бей бегло. Беше го виждала само когато довеждаше малкия си племенник до училищната порта. Никога не обелваше дума, само кимаше за поздрав. Винаги беше докаран, стегнат в кафяво елече над изрядно опънат панталон, от който се подаваше верижката на джобен часовник. Гладко избръснат, с подстриган мустак и капа, която незнайно защо килваше настрани, досущ стар и ояден чорбаджия, подкарал цяла една челяд, а не само едно момче. Като да са хайванчета, с такова пренебрежение гледа децата - намръщено мислеше Ханифе и скриваше бележката му далеч от очите си. После пак я вадеше и препрочиташе многократно. Беше немислимо да отиде на срещата край брега. Кой прави така - никой. Какво ще си помисли старият и баща. Ами комшиите?
А дните се нижеха едва, бавно настъпващото към златната есен време скрибуцаше по вратничките и кепенците, един по един се затваряха прозорците и пъстротата хем намаляше, хем се удвояваше в това малко и китно средиземноморско градче. Тук няма есен, есента повече приличаше на ранна пролет, която след месец - два пищно и разточително ще нацъфти уханния по безбройните портокалови и лимонови дръвчета. Селянките от покрайнините ще нарамят огромни кошове, пълни с едри, презрели нарове и ще ги докарат на градския пазар в събота, където да ги продават. Ще замирише на рачел и прясно сварен петмез, ще звъннат връзки изсушен патладжан и пипер, докарани чак от баирите на Торос, където влагата не изпива соковете от зеленчуците, а свежият въздух ги прикътава навътре под кожицата им и тръпне да нахрани гладните малчугани в студените, дъжделиви вечери.
Ханифе продължи да води класа си напред, без да обръща очи към многозначителните погледи на Кязъм. А той стърчеше, изпънат до школската порта и чакаше, подръпваше мустак така, сякаш е твърде незаинтересован и само момчето го вълнува, после троснато перваше малкия зад врата и го подкарваше към дома. Насядалите в кайвенето старци хихикаха над финджанчетата кафе и зачервените им от вълнение очи заиграваха по едни други времена, когато те самите са били млади, проточвали са души и мераци след пъстрите поли и шалвари и сърцата им са подскачали неудържимо след всеки заметнат глезен.